Джоди Пико - Споделен живот

— Не знам — отвръща Брайън. — Има ли някой, който знае?

Подава ми пакетче „Орео“. Отварям уста да му кажа, че не съм гладна, а той пъха в нея бисквита, плътна и груба, срещу езика ми. Внезапно усещам, че умирам от глад. Брайън избърсва трохите от устните ми, сякаш съм направена от фин порцелан, и аз му позволявам. Мисля си, че може би никога досега не съм опитвала нещо толкова вкусно.

Брайън и Ана се връщат у дома същата вечер. И двамата я слагаме в леглото; и двамата я целуваме. Брайън отива да си вземе душ. След малко ще тръгна за болницата, но точно сега сядам срещу Ана, на леглото на Кейт.

— Лекция ли ще ми четеш? — пита тя.

— Не така, както си мислиш — прокарвам пръст по ръба на една от възглавниците на Кейт. — Ти не си лош човек, защото искаш да бъдеш самата себе си.

— Никога не съм…

Вдигам ръка.

— Имам предвид, подобни мисли са напълно човешки. И само защото се оказва, че си различна от това, което всички са си представяли, не означава, че си сбъркала нещо. Дете, което е тормозено в едно училище, може да се премести в друго и да се превърне в най-популярното момиче там просто защото никой няма други очаквания за него. Или човек, който постъпва в медицинско училище, защото всички в семейството му са лекари, може да разбере, че всъщност иска да стане художник — поемам си дълбоко въздух. — В това, което ти говоря, има ли някакъв смисъл?

— Всъщност не.

Усмихвам се.

— Предполагам, просто искам да ти кажа, че ми напомняш на някого.

Ана се надига на лакът.

— На кого?

— На мен — отвръщам.

Когато си прекарал с партньора си толкова много години, той се превръща в нещо като пътната карта, която държиш в жабката на колата и цялата е намачкана и на бели линии от употреба — нещо, което познаваш толкова добре, че можеш да го нарисуваш по памет и именно затова го вземаш със себе си при всичките си пътувалия. И все пак, когато най-малко очакваш, един ден отваряш очи и виждаш непозната отбивка, нещо, което преди го е нямало, и трябва да спреш и да се запиташ дали пейзажът е нов или е нещо, което никога досега не си забелязвал.

Брайън ляга до мен на леглото. Не казва нищо, само поставя ръка в трапчинката на основата на врата ми. После ме целува, дълго и сладко-горчиво. Това го очаквам, но не и следващото, което прави: ухапва устната ми толкова силно, че усещам вкуса на кръв.

— О! — възкликвам и се опитвам да се засмея, да го превърна в шега. Но той не се смее, не се и извинява. Навежда се към мен и облизва кръвта.

Това ме кара да подскоча вътрешно. Това е Брайън и не е Брайън и тези две неща са забележителни. Прокарвам език по кръвта, гъста и хлъзгава. Отварям се като орхидея, превръщам тялото си в люлка и усещам как дъхът му минава надолу по гърлото ми, над гърдите ми. За миг той отпуска глава на корема ми и точно както ухапването е било непознато, сега ме пробожда усещане за нещо привично — някога правеше това всяка нощ, беше като ритуал, когато бях бременна.

После отново започва да се движи. Изправя се над мен като второ слънце и ме изпълва със светлина и топлина. Двамата сме самото въплъщение на контраста — твърдо и меко, светло и тъмно, трескаво и спокойно — и все пак в начина, по който си пасваме, има нещо, което ме кара да осъзная, че нито един от двама ни няма да се чувства съвсем наред без другия. Ние сме като лента на Мьобиус 34 34 Правоъгълник, който се усуква по дължина на 180 градуса и след това двата му края се слепват. Има само един ръб и само една повърхност, върху която не съществуват посоките ляво — дясно — бел.прев. , две непрекъснати тела, невъзможна плетеница.

— Ще я загубим — прошепвам. Дори не знам за Кейт ли говоря, или за Ана.

Брайън ме целува.

— Спри — прошепва.

После не казваме нищо повече. Така е най-безопасно.

Връщам се от сутрешния си крос, а Изи седи в стаята.

— Добре ли си? — пита ме.

— Да — отвръщам, развързвам маратонките си, избърсвам потта от челото си. — Защо?

— Защото нормалните хора не излизат да тичат в четири и половина сутринта.

— Имах енергия, която исках да избия.

Отивам в кухнята, но кафемашината „Браун“, която съм програмирала да ми приготви кафе с аромат на лешник, в същия този миг не си е свършила работата. Проверявам кабела на „Ева“ и натискам няколко от бутоните й, но на екрана не се изписва нищо.