Джоди Пико - Споделен живот

Това е най-нелепото описание на Ана Фицджералд, което съм чувал някога.

— Смятате ли, че Ана е в състояние сама да взема решения, свързани с медицинското й състояние? — пита Сара.

— Категорично не.

Изненада, изненада.

— Каквото и решение да вземе, то ще има последствия за цялото семейство — продължава доктор Но. — Тя ще мисли за това, докато го взема, ето защо то никога няма да бъде изцяло самостоятелно. Още повече е само на тринайсет години, физиологично мозъкът й не е пригоден да гледа толкова напред в бъдещето, затова всяко решение, което ще вземе, ще бъде с оглед на близкото, а не на дългосрочното й бъдеще.

— Доктор Но — прекъсва я съдията, — какво ще препоръчате в случая?

— Ана има нужда от напътствието на някого с повече житейски опит… някой, който има предвид висшия й интерес. Щастлива съм, че мога да работя със семейството, но родителите трябва да бъдат родители — защото децата няма как да бъдат.

Когато Сара ми отстъпва свидетелката, се подготвям да нанеса смъртоносния удар.

— Очаквате от нас да повярваме, че даряването на бъбрек ще донесе на Ана всички тези прекрасни психологически ползи.

— Точно така — отговаря доктор Но.

— Тогава не е ли логично да предположим, че ако дари този бъбрек и сестра й умре в резултат от операцията, Ана ще преживее значителна психологическа травма?

— Вярвам, че родителите й ще й помогнат да я преодолее.

— А какво ще кажете за факта, че Ана казва, че не иска повече да бъде донор? — продължавам. — Това не е ли важно?

— Абсолютно. Но както отбелязах, настоящият мисловен процес на Ана е насочен към краткосрочните последици. Тя не разбира какво наистина ще последва от въпросното решение.

— А кой разбира? — питам. — Госпожа Фицджералд може и да не е на тринайсет години, но живее всеки ден в очакване на някакъв обрат в здравето на Кейт, не мислите ли?

Психиатърът неохотно кимва.

— Може да се каже, че тя определя собствената си способност да бъде добра майка според способността си да опази Кейт здрава. Всъщност, ако действията й помогнат на Кейт да остане жива, самата тя ще се облагодетелства психологически.

— Разбира се.

— Госпожа Фицджералд ще се чувства много по-добре в семейство, от което Кейт е част. Бих казал дори, че решенията, които е вземала през живота си, не са независими, а повлияни от въпроси, свързани с медицинските грижи за Кейт.

— Вероятно.

— Тогава според собствената ви логика — завършвам — не е ли вярно, че Сара Фицджералд изглежда, чувства и действа като донор за Кейт?

— Ами…

— Само дето не предлага собствения си костен мозък и кръв, а тези на Ана.

— Господин Александър! — предупреждава ме съдията.

— И ако Сара съответства на психологическия профил на донор, тясно свързан с реципиента и поради това неспособен да взема самостоятелни решения, какво ви кара да мислите, че е по-способна да вземе това решение от Ана?

С ъгълчето на окото си зървам стъписаното лице на Сара. Чувам как съдията удря с чукчето си.

— Права сте, доктор Но: родителите трябва да бъдат родители — казвам. — Но понякога това не е достатъчно.

Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка. Оставям на пода раничката си — плетена в Гватемала — и започвам да си мия ръцете, когато вратата на една от кабинките в тоалетната се отваря. От нея излиза Ана и за миг се поколебава, после пуска съседното кранче.

— Здрасти — казвам.

Ана започва да суши ръцете си на автомата. Поради някаква причина въздухът не се раздвижва — не разчита сензора на дланите й. Тя отново размахва пръсти под машината, а после се заглежда в тях, сякаш иска да се увери, че не е невидима. Удря юмрук по метала.

Когато аз се навеждам и размахвам ръка под автомата, в дланта ми задухва струя горещ въздух. Двете споделяме тази топлинка, като скитници край чайник на огъня.

— Камбъл ми казва, че не искаш да даваш показания.

— Не желая да го обсъждам — срязва ме Ана.

— Понякога, за да получиш това, което най-много искаш, трябва да направиш това, което най-малко желаеш.

Тя се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си.

— Кой те е направил Конфуций? — извръща се настрана, а после се навежда да вдигне раницата ми. — Харесва ми. Цветовете са прекрасни.

Вземам я и я премятам през рамо.

— Когато бях в Южна Америка, видях как ги плетат възрастните жени. За тази шарка са необходими двайсет чилета вълна.

— Истината е такава — казва Ана или поне си мисля, че го казва, но не мога да я попитам, защото вече е излязла от тоалетната.