Джоди Пико - Споделен живот

— Джулия, не е вярно.

Затварям очи и макар да знам, че не трябва, се обръщам.

Той се поколебава.

— Кучето. Аз…

Но каквото и да е на път да ми признае, си остава тайна, защото на вратата се появява Върн.

— Съдия Дисалво е във войнствено настроение — прекъсва ни. — Закъснявате, а в магазинчето няма мляко за кафе.

Поглеждам Камбъл в очите. Чакам го да довърши изречението си.

— Ти си следващият ми свидетел — изрича той с равен тон и мигът изчезва, преди да успея дори да запомня, че е съществувал.

Все по-трудно и по-трудно ми става да си остана копеле.

Влизам в съдебната зала, а ръцете ми треперят. Част от причината, разбира се, е същата както едно време. Но друга част се дължи на факта, че клиентката ми, застанала до мен, проявява реакция горе-долу колкото някоя скала, а жената, по която съм луд, е същата, която съм на път да поставя на свидетелското място. Хвърлям поглед към Джулия, докато съдията влиза; тя подчертано отклонява погледа си.

Химикалката ми се завърта и пада под масата.

— Ана, би ли ми я подала?

— Не знам. Това е разхищение на време и усилия, нали така? — отговаря ми и проклетата химикалка остава на пода.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Александър? — пита съдия Дисалво, но преди да успея да изрека името на Джулия, Сара Фицджералд моли за позволение да се приближи до съдията.

Подготвям се за още едно усложнение и както и очаквам, отсрещната страна не ме разочарова.

— Психиатърът, когото помолих да призова като свидетел, има ангажимент в болницата следобед. Ще бъде ли проблем за съда, ако вземем показанията й извън установения ред?

— Господин Александър?

Свивам рамене. Стигнем ли до сърцевината на нещата, за мен е просто отлагане на екзекуцията. Затова сядам до Ана и гледам как дребна мургава жена с прекалено стегнат за лицето й кок заема свидетелското място.

— Моля, съобщете за протокола името и адреса си — започва Сара.

— Доктор Беата Но — отговаря психиатърът. — Орик Уей 1250, Уунсокит.

„Доктор Не“. Оглеждам съдебната зала, но очевидно съм единственият фен на Джеймс Бонд в нея. Вземам кочан самозалепящи се листчета и написвам на Ана: „Ако се омъжи за доктор Чанс, ще се казва доктор Но-Чанс“ 36 36 Никакъв шанс — бел.прев. .

В ъгълчето на устата на Ана потрепва усмивка. Тя вдига падналия химикал и написва: „Ако се разведе и се омъжи за господин Бастър, ще се казва доктор Но-Чанс-Бастър“ 37 37 Нямаш шанс, мой човек — бел.прев. .

И двамата избухваме в смях. Съдия Дисалво се прокашля и поглежда към нас.

— Извинете, Ваша чест — казвам.

Ана ми побутва друга бележка: „Все още ти се сърдя“.

Сара се отправя към свидетелката си.

— Докторе, бихте ли ни казали какво точно практикувате?

— Аз съм детски психиатър.

— Как се запознахте с децата ми?

Доктор Но хвърля поглед към Ана.

— Преди около седем години вие доведохте при мен сина си Джес заради поведенчески проблеми. После съм се срещала по различни поводи с всички деца, за да обсъдим възникнали проблеми.

— Докторе, миналата седмица ви се обадих и ви помолих да подготвите доклад с експертното си мнение за психологическите щети, които може да претърпи Ана, ако сестра й умре.

— Да. Дори направих малко проучване. В Мериленд е имало подобен случай: момиче било помолено да стане донор на своята сестра близначка. Психиатърът, който консултирал близначките, установил, че помежду им съществува толкова силна връзка, че ако наистина се стигнело до очаквания успех, ползите за донора щели да бъдат огромни — поглежда към Ана. — Според мен в случая обстоятелствата са много сходни. Ана и Кейт са много близки, и то не само генетично. Те живеят заедно. Прекарват времето си заедно. Прекарали са буквално целия си живот заедно. Ако Ана дари бъбрек, който да спаси живота на сестра й, това ще е огромен дар, и то не само за Кейт. Защото самата Ана ще продължи да бъде част от цялото семейство, според което се определя, вместо на семейство, загубило един от членовете си.

Това са такива психиатрични тъпотии, че едва успявам да ги следя, но за мое стъписване съдията сякаш ги приема много сериозно. Джулия също е наклонила глава и между веждите й се е образувала бръчица. Аз ли съм единственият с работещ мозък в залата?

— Нещо повече — продължава доктор Но, — съществуват няколко проучвания, които показват, че децата, които изпълняват ролята на донори, имат по-високо самочувствие и се чувстват по-важни в семейната структура. Смятат се за супергерои, защото могат да направят нещо, което никой друг не може.