Джоди Пико - Споделен живот

Наблюдавам ръцете на Камбъл. Докато говори, ги движи много, почти така, сякаш ги използва да подчертае думите си. Но тези ръце също така и треперят леко; предполагам, дължи се на факта, че няма представа какво ще кажа.

— Като особен представител — пита той — какво ще препоръчате по случая?

Поемам си дълбоко дъх и поглеждам към Ана.

— В този случай виждам млада жена, прекарала целия си живот под бремето на огромна отговорност за доброто на сестра си. Всъщност известно й е, че е дошла на този свят, за да поеме тази отговорност.

Хвърлям поглед към Сара, която седи на масата си.

— Мисля, че когато са създали Ана, родителите й са имали най-добри намерения. Искали са да спасят по-голямата си дъщеря; вярвали са, че Ана ще е добре дошло попълнение в семейството — не само заради това, което е щяла да им даде генетично, а и защото са искали да я обичат и да се погрижат да израсне щастлива.

После се обръщам към Камбъл:

— Напълно разбирам и друго: за семейството е станало жизненоважно да направят всичко в границите на човешките възможности, за да спасят Кейт. Обичаш ли някого, готов си на всичко, за да го задържиш.

Като малка се будех посред нощ и си спомнях най-дръзките си сънища: летя; заключена съм в шоколадова фабрика; кралица съм на карибски остров. Събуждах се с аромат на франджипани в косата си или облаци в подгъва на нощницата си, преди да осъзная, че се намирам на друго място. И колкото и да се опитвах, дори и да успеех да заспя отново, никога не се озовах в нишките на предишния сън.

Веднъж, през нощта, която с Камбъл прекарахме заедно, се събудих в ръцете му, а той все още спеше. Проследих географията на лицето му: от скалата на скулата му до водовъртежа на ухото му и линиите от смях край устата му. После затворих очи и за пръв път в живота си се озовах обратно в съня, от същото място, на което го бях напуснала.

— За съжаление — обръщам се към съда, — има и един момент, в който трябва да се отдръпнеш и да си кажеш, че е време да спреш.

В продължение на цял месец след като Камбъл ме заряза, не станах от леглото, освен когато ме караха да отида на литургия или да вечерям със семейството. Престанах да си мия косата. Под очите ми се образуваха черни кръгове. На пръв поглед с Изи изглеждахме съвсем различни.

В деня, в който събрах смелост да стана от леглото по собствена воля, отидох в „Уийлър“ и се завъртях около навеса за лодки. Внимавах да не ме видят, докато не съгледах момче от гребния отбор — ученик за летни изпити, — който пускаше във водата една от леките лодки на училището. Беше русокос и не приличаше на тъмнокосия Камбъл. Беше набит, а не висок и слаб. Престорих се, че се нуждая от някого да ме закара вкъщи.

След по-малко от час го бях изчукала на задната седалка на хондата му.

Направих го, защото ако намерех друг, нямаше да усещам аромата на Камбъл по кожата си и вкуса му по устните си. Направих го, защото се чувствах толкова празна, че се боях да не се понеса нанякъде, като балон с хелий, който се издига високо-високо и не виждаш дори и късче от него.

Усещах как момчето, чието име не си направих труда да запомня, сумти и се изпразва в мен; чувствах се толкова празна и така далеч. И неочаквано проумях какво става с изгубените балони: те бяха любовите, които се изплъзват от ръцете ни; празните очи, които изгряват всяка нощ на небето.

— Когато преди две седмици ми възложихте задачата — обръщам се към съдията — и започнах да проучвам живота и навиците на семейството, ми се струваше, че медицинската еманципация е в интерес на Ана. Но после осъзнах, че правя преценките си по начина, по който го вършат членовете на това семейство — въз основа единствено на физиологичните последствия вместо на психологическите. Лесната част на тази преценка беше да разбера кое е правилно за Ана от медицинска гледна точка. Най-важното е, че не е в неин интерес да дарява органи и кръв чрез процедури, които не й носят медицинска полза, а удължават живота на сестра й.

Виждам как очите на Камбъл блесват: думите ми го изненадват.

— Но е трудно да се стигне до разрешение — продължавам, — защото, макар че да бъде донор на сестра си може да не е съобразено с върховния интерес на Ана, нейното семейство е неспособно да вземе информирано решение в тази ситуация. Ако възприемем болестта на Кейт като влак, излязъл от релсите, тогава всички реагират само на настоящата криза, без да измислят по какъв начин да го върнат в гарата. И за да използваме същата аналогия, натискът от страна на родителите й е стрелка на релсите: Ана не е достатъчно силна душевно или физически, за да направлява собствените си решения, когато знае какви са техните желания.