Джоди Пико - Споделен живот

Преди да успея да задам някой от въпросите си, Кейт ме изпревари.

— Този път няма да го направя, разбрахте ли? Писна ми. Писна ми от болници, от химиотерапия, от радиация и цялата тази дивотия. Просто ме оставете на мира, става ли?

Лицето на майка ми побеля.

— Добре, Кейт. Давай, самоубивай се!

Сестра ми пак си сложи слушалките и пусна музиката невероятно силно, та и аз я чух.

— Не е самоубийство — заключи тя, — когато вече умираш.

— Някога каза ли на някого, че не желаеш да бъдеш донор? — пита ме Камбъл, докато кучето му описва кръгове в предната част на съдебната зала.

— Господин Александър — обажда се пак съдия Дисалво, — ще повикам пристава да изведе… любимеца ви.

Вярно е, кучето е извън всякакъв контрол: лае, скача, обляга предните си лапи върху Камбъл и тича в тесни кръгове. Адвокатът не обръща внимание на нито един от двамата съдии.

— Ана, ти сама ли реши да заведеш това дело?

Наясно съм защо ме пита: иска всички да разберат, че съм способна да вземам трудни решения. И дори съм подготвила лъжата, трептяща като змия между зъбите ми. Но това, което възнамерявам да кажа, не е онова, което излиза.

— Отчасти бях убедена от един човек.

Това, разбира се, е новина за родителите ми, които приковават поглед в мен. Новина е за Джулия, която дори надава тихо възклицание. И определено е новина за Камбъл, който прокарва ръка по лицето си в знак на поражение. Ето защо е по-добре да мълчиш: така имаш по-малко възможности да прецакаш и своя живот, и живота на останалите.

— Ана — пита Камбъл, — кой те убеди?

Чувствам се съвсем дребна на това място, в тази държава, на тази самотна планета. Скръствам ръце и задържам между тях единственото чувство, което съм успяла да спра да не се измъкне от контрола ми: съжаление.

— Кейт.

Залата утихва. Преди да успея да кажа още нещо, гърмът, който очаквах, удря. Потръпвам, но се оказва, че трясъкът, който съм чула, не е от отварянето на земята, за да ме погълне. Не, идва от Камбъл, който е паднал на пода. Кучето му стои наблизо и на лицето му е изписано съвсем човешко изражение, което означава: „Нали ви казах“.

Ако пътуваш в Космоса три години и се върнеш, на Земята ще са изминали четиристотин години. Аз съм само любител астроном, но изпитвам странното чувство, че току-що съм се върнал от такова пътуване и съм се озовал в свят, в който няма никаква логика. Мислех, че слушам Джес, но се оказа, че изобщо не съм го чувал. Внимателно бях слушал Ана и все пак, изглежда, съм пропуснал нещо. Опитвам се да си спомня и малкото, което ми е споделяла, проследявам го и се опитвам да намеря смисъл така, както гърците някак си са открили пет звезди в небето и са решили, че изглеждат като женско тяло.

После ме осенява прозрението: търся на грешното място. Австралийските аборигени например поглеждат между съзвездията на гърците и римляните в черния простор на небето и съзират ему, скрит под Южния кръст там, където няма никакви звезди. Тъмните места могат да разказват също толкова истории, колкото и светлите.

Или поне аз си мисля за това, когато адвокатът на дъщеря ми пада на пода и започва да се гърчи в епилептичен припадък.

Дихателен път, дишане, циркулация. За човек, получил голям припадък, дихателният път е най-важен. Прескачам преградата на галерията и започвам да се боря с кучето, за да го отстраня от пътя си: застанало е над гърчещото се тяло на Камбъл Александър като часовой. Адвокатът навлиза в тоничната фаза с вик, докато контракцията на дихателните му мускули изтласква въздуха, и остава да лежи неподвижен на земята. Следва клоничната фаза и мускулите му започват да се гърчат хаотично и постоянно. Обръщам го на една страна в случай, че повърне, и започвам да се оглеждам за нещо, което да пъхна между зъбите му, за да не си прехапе езика. Тогава се случва нещо невероятно: кучето събаря адвокатското куфарче, издърпва нещо, което прилича на гумена кост, но всъщност е играчка за хапане, и я пуска в ръката ми. В периферията на мозъка си осъзнавам, че съдията отцепва залата. Изкрещявам на Върн да повика линейка.

Джулия мигновено се озовава до мен.

— Добре ли е?

— Ще се оправи. Получи припадък.

Тя изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Не можете ли да направите нещо?

— Чакайте — отвръщам.

Тя посяга към Камбъл, но аз отдръпвам ръката й настрана.

— Не разбирам защо се случи.

Нямам представа дали дори самият Камбъл разбира. Наясно съм обаче, че съществуват неща, които се случват без пряка верига от предпоставки.