Джоди Пико - Споделен живот

— Господи, Джулия! Не съм казал дори на родителите си — опитвам се да надникна над рамото й в коридора. — Къде е Ана?

— Откога продължава?

Опитвам се да стана и успявам да се надигна с един сантиметър, преди силите ми да се изчерпат.

— Трябва да се върна там.

— Камбъл.

Въздъхвам.

— От известно време.

— От известно време? Имаш предвид седмица?

Поклащам глава.

— Не, имам предвид два дни преди да завършим „Уийлър“ — поглеждам към нея. — В деня, в който те заведох у вас, исках само да бъда с теб. Родителите ми обаче ми заявиха, че непременно трябва да присъствам на глупавата вечеря в клуба, тръгнах със собствената си кола, за да мога да се измъкна — смятах да дойда до къщата ти по-късно вечерта. Докато карах към клуба, катастрофирах. Имах няколко натъртвания. Същата нощ получих първия припадък. Оттогава досега ми направиха трийсет компютърни томографии, но все още не установяват причината. Обясниха ми обаче пределно ясно, че се налага да живея с това до края на живота си — поемам си дълбоко въздух. — Което ме накара да осъзная, че никой друг не бива да го прави.

— Какво?

— Какво искаш да кажа, Джулия? Не бях достатъчно добър за теб. Заслужаваше нещо по-добро от особняк, който всеки момент ще започне да се гърчи на пода с пяна на устата.

Джулия застива съвсем неподвижна.

— Можеше да ми позволиш сама да реша.

— И какво щеше да промени? Сигурно щеше много да ти хареса да ме пазиш, както ме пази Съдия, да чистиш след мен и да живееш в периферията на живота ми — поклащам глава. — Ти беше толкова невероятно независима. Истински свободен дух. Не исках да ти го отнемам.

— Ако ми беше дал избор, може би нямаше да прекарам последните петнайсет години, като си мисля, че нещо не е било наред с мен.

— С теб ли? — разсмивам се. — Погледни се. Изглеждаш страхотно. По-умна си от мен. Кариерата ти напредва, ориентирана си към семейството и може би дори умееш да балансираш чековата си книжка.

— Освен това съм самотна, Камбъл — добавя Джулия. — Защо според теб трябваше да се правя на толкова независима? Още повече кипвам бързо, крада завивките, а вторият пръст на крака ми е по-дълъг от големия. Косата ми си има собствено мнение за растеж. А и съм доказано луда, когато съм в превозно средство. Човек не обича някого, защото е идеален. Обича го въпреки факта, че не е.

Нямам представа какво да й отговоря; чувствам се така, сякаш след трийсет и пет години, през които съм виждал небето като блестящосиньо, ме уверяват, че всъщност е зелено.

— И още нещо: този път няма ти да ме напуснеш. Ще те напусна аз.

Ако изобщо е възможно, това само ме кара да се почувствам още по-зле. Опитвам се да се престоря, че не боли, но нямам сила.

— Добре, тръгвай си.

Джулия се сгушва до мен.

— Ще си тръгна — уверява ме. — След петдесет или шейсет години.

Почуквам на вратата на мъжката тоалетна и влизам. На едната стена има много дълъг и грозен писоар. Камбъл стои до другата и си мие ръцете над една мивка. Носи от униформените панталони на баща ми. Изглежда различен, все едно правите линии, с които е било нарисувано лицето му, са размазани.

— Джулия каза, че си искал да дойда — обаждам се.

— Да, исках да говоря с теб насаме, а всички съвещателни зали са на горния етаж. Според баща ти все още не трябва да се опитвам да се качвам по стълбите — избърсва ръцете си с кърпа. — Съжалявам за случилото се.

Дори не знам съществува ли подходящ отговор. Прехапвам долната си устна.

— Затова ли не ми даваше да погаля кучето?

— Да.

— Откъде знае какво да прави?

Камбъл свива рамене.

— Казаха, че било заради миризмата или електрическите импулси, които животните можели да усещат преди хората. Но аз смятам, че се дължи на доброто ни познанство — потупва Съдия по врата. — Завежда ме на някое безопасно място, преди да се случи. Обикновено имам двайсет минути преднина.

— Хм — измърморвам и внезапно изпитвам смущение. Била съм заедно с Кейт, когато се разболее много, наистина много, но това е различно. Изобщо не го очаквах от Камбъл. — Затова ли пое случая ми?

— За да получа припадък на обществено място? Съвсем не, повярвай ми.

— Нямам това предвид — отклонявам погледа си. — Защото ти е известно какво е да нямаш контрол над тялото си.

— Може би — отвръща замислено Камбъл, — но така или иначе, топките на вратите ми се нуждаеха от излъскване.

Ако се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, не успява.