Джоди Пико - Споделен живот

Разказвам ви го, за да ви обясня защо не обичам да говоря пред публика.

Но сега, на свидетелското място, има причини да съм още по-притеснена, отколкото в трети клас. Не че съм нервна, както си мисли Камбъл. Не се боя, да не би да не успея да обеля дума. Не, страхувам се, че може да се разбъбря прекалено много.

Оглеждам се в съдебната зала и виждам майка си на адвокатската й маса, а после и баща си, който ми се усмихва едва забележимо. И внезапно не си представям как изобщо съм си помислила, че ще съм в състояние да го направя. Премествам се на ръба на мястото си, готова да се извиня на всички, задето съм им загубила времето, и да изхвърча навън — но после осъзнавам, че Камбъл изглежда ужасно. Облян е в пот, а зениците му са изключително разширени и изглеждат като монети, забити дълбоко в лицето му.

— Ана — пита Камбъл, — искаш ли вода?

Поглеждам към него и си помислям: „А ти?“.

Това, което искам, е да си отида у дома. Искам да избягам на място, където никой не знае името ми, и да се престоря, че съм осиновената дъщеря на някой милионер, наследница на производствено царство за пасти за зъби, японска попзвезда.

Камбъл се обръща към съдията:

— Може ли за миг да поговоря с клиентката си?

— Моля — отвръща съдия Дисалво.

Камбъл се приближава към свидетелското място и се навежда съвсем близо, та да го чуя само аз.

— Като дете имах приятел, казва се Джоузеф Балц — прошепва той. — Представяш ли си, ако доктор Но се беше омъжила за него ?

Той се отдръпва, а аз се усмихвам и си мисля, че навярно, просто може би, ще успея да понеса още две-три минути тук.

Кучето на Камбъл вече полудява — изглежда то се нуждае от вода или от нещо друго. И аз не съм единствената, която го забелязва.

— Господин Александър — обръща се съдия Дисалво към адвоката ми, — моля ви, укротете животното си.

— Не, Съдия.

— Моля?!…

Камбъл се изчервява като домат.

— Говорех на кучето, Ваша чест, както заповядахте.

После се обръща към мен:

— Ана, защо поиска да подадеш тази молба?

Както навярно знаете, лъжата има собствен вкус — солиден, горчив и никога съвсем правилен, както когато пъхаш в устата си парче шоколад, очаквайки да усетиш вкуса на карамелов пълнеж, а в замяна получаваш лимон.

— Тя помоли — казвам — първите две думи, които ще се превърнат в лавина.

— Кой помоли за какво?

— Майка ми — казвам, загледана в обувките на Камбъл. — За бъбрек.

Поглеждам към полата си и задърпвам един конец. Може би, единствено евентуално ще успея да я разшия цялата.

Преди около два месеца Кейт беше диагностицирана с бъбречна недостатъчност. Лесно се уморяваше, отслабна, задържаше вода и постоянно повръщаше. Вината за това бе приписана на цял куп различни неща: генетични отклонения, гранулоцитномакрофаген колониистимулиращ фактор — хормон на растежа, който Кейт някога беше вземала, за да ускори производството на костен мозък, стрес от предишните лечения. Поставиха я на диализа, за да я освободят от токсините, които задръстваха кръвния й поток. После диализата спря да действа.

Една вечер майка ми влезе в стаята ни, докато с Кейт просто си убивахме времето. С нея беше и баща ми, което означаваше, че ни предстои по-сериозен разговор от „Кой е забравил кранчето да тече?“.

— Направих някои проучвания по интернет — започна майка ми. — Възстановяването от трансплантация на обикновени органи е много по-лесно, отколкото от трансплантация на костен мозък.

Кейт погледна към мен и пъхна нов компактдиск в плейъра. И двете знаехме накъде се насочва разговорът.

— Не можеш просто да влезеш в „Кмарт“ и да си избереш бъбрек.

— Известно ми е. Всъщност, необходимо е да съвпадат само два протеина от човешкия левкоцитен антиген, за да станеш донор на бъбрек, не всичките шест. Обадих се на доктор Чанс и го попитах дали мога да ти стана донор и той ми обясни, че в обикновени случаи навярно бих могла.

Кейт чу решаващата дума.

— В обикновени случаи?

— Твоят не е такъв. Доктор Чанс смята, че ще отхвърлиш орган от общата донорска банка, защото организмът ти вече претърпя толкова много — майка ми погледна надолу към килима. — Не препоръчва процедурата, освен ако бъбрекът не е на Ана.

Баща ми поклати глава.

— Това е доста агресивна процедура — произнесе тихо той. — И за двете.

Започнах да мисля за това. Дали ще трябва да вляза в болница? Ще боли ли? Може ли човек да живее само с един бъбрек?

Ами ако моят бъбрек откаже, когато стана на, да речем, седемдесет? Откъде ще получа аз резервен?