Джоди Пико - Споделен живот

Кучето на Камбъл става и започва да вие. Стресната, се обръщам по посока на шума. Без да сваля поглед от мен, Камбъл избутва настрана муцуната на Съдия.

— Когато гледам семейство Фицджералд, не виждам сред членовете му нито един, който да е в състояние да взема непредубедени решения за здравословното състояние и медицинските процедури на Ана — признавам. — Нито родителите й, нито самата тя.

Съдия Дисалво поглежда към мен и се намръщва.

— Тогава, госпожице Романо — пита той, — какво ще препоръчате на съда?

„Няма да препоръча отхвърляне на молбата ни“.

Това е първата невероятна мисъл, която минава през главата ми — делото ми все още не е загубено, дори след показанията на Джулия. Втората ми мисъл е, че Джулия е също така раздвоена за случая и за това, което е причинено на Ана, колкото съм аз, само че тя го е изложила открито, за да го видят всички.

Съдия избира точно този миг, за да започне да ми досажда по уникално отвратителен начин: забива зъби в сакото ми и започва да ме дърпа, но проклет да съм, ако изляза, преди да съм чул докрай какво ще каже Джулия.

— Госпожице Романо — пита Дисалво, — какво ще препоръчате на съда?

— Не знам — признава тихо тя. — Съжалявам. За пръв път, откакто станах особен представител, не успявам да стигна до решение и съзнавам, че това е неприемливо. Но от една страна, мисля за Брайън и Сара Фицджералд, които не са направили нищо друго, освен да вземат решения през целия живот на дъщерите си — решения, основани на обич. Ако го погледнем по този начин, тези решения определено не изглеждат погрешни — дори и ако вече не са правилни и за двете им дъщери.

Тя се обръща към Ана; усещам как клиентката ми, седнала до мен, се надига малко по-изправена, по-горда.

— От друга страна, мисля за Ана, която след тринайсет години най-после иска да бъде самата себе си, дори това да означава да загуби сестрата, която обича — поклаща глава. — Соломоново решение, Ваша чест. Но вие не ме молите да разрежа бебето. Молите ме да разделя семейство.

Някой отново ме дръпва за ръката. Понечвам пак да перна кучето, но осъзнавам, че този път не е Съдия, а Ана.

— Добре — прошепва тя.

Съдия Дисалво позволява на Джулия да напусне свидетелското място.

— „Добре“ какво? — прошепвам в отговор.

— Добре, ще говоря — казва Ана.

Взирам се в нея, без да вярвам на ушите си. Съдия вече вие и бута с нос бедрото ми, но не мога да помоля за почивка. Ана може да промени решението си за част от секундата.

— Сигурна ли си?

Не ми отговаря. Вместо това се изправя и привлича към себе си вниманието на всички в залата.

— Съдия Дисалво? — казва тя и си поема дълбоко въздух. — Искам да кажа нещо.

Нека ви разкажа за първия път, когато трябваше да изнеса доклад в час. Бях в трети клас и трябваше да разкажа за кенгуруто. Много интересно животно, нали разбирате. Имам предвид, не единствено защото живее само в Австралия, като някаква мутантна еволюционна верига — кенгурутата са с очи на елен и безполезните лапи на Тай-Рекс. Не, най-интересното у тях, разбира се, е торбичката. При раждането си бебето на кенгуруто е колкото бацил, успява да пропълзи през ръба и да се намести вътре, докато нищо неподозиращата му майка подскача из Великата австралийска пустош. И тази торбичка не е такава, каквато я изобразяват в съботните анимационни филмчета — не, тя е розова и набръчкана като вътрешната част на устната ти и пълна с важен майчински пълнеж. Обзалагам се, че не знаете, че кенгурутата невинаги носят само по едно малко. От време на време има по още едно, съвсем мъничко, сбръчкано и натикано на дъното, докато по-голямата му сестра протяга огромните си крака и се настанява удобно.

Както виждате, бях си научила урока. Но малко преди да дойде моят ред, точно когато Стивън Скарпинио вдигаше модел на лемур от папиемаше, разбрах, че ще повърна. Отидох при госпожа Кътбърт и й съобщих, че ако се заема с тази задача, никой няма да остане щастлив.

— Ана — посъветва ме тя, — ако си кажеш, че се чувстваш добре, наистина ще се почувстваш така.

Затова, когато Стивън свърши, се изправих. Поех си дълбоко въздух и започнах:

— Кенгуруто е двуутробно животно, което живее само в Австралия.

След което повърнах върху четири деца, които извадиха лошия късмет да седят на предния ред.

Чак до края на годините ме наричаха „Кенга Ралф“. От време на време някое от децата отиваше на ваканция със самолет и аз намирах залепена на вълнения пуловер в шкафчето си торбичка за повръщане — саморъчно измайсторена торбичка на двуутробно. Превърнах се в най-големия майтап за училището до деня, в който Дарън Хонг се хвърли да плени знамето във физкултурния салон и случайно дръпна полата на Ориана Бъртхайм.