Джоди Пико - Споделен живот

Преди две хиляди години небето е изглеждало съвсем различно, затова стигнеш ли до сърцевината на нещата, теориите на гърците за звездните знаци като свързани с датата на раждане са ужасно неточни за днешния ден и ера. Нарича се „линия на последователността“: по онова време Слънцето залязвало не в Телец, а в Близнаци. Родените на двайсет и четвърти септември не били Везни, а Дева. Освен това имало и тринайсето зодиакално съзвездие, Змиеносец, което изгрявало между Стрелец и Скорпион само за четири дни.

Защо е изчезнало ли? Ами земната ос се люлее. Животът изобщо не е толкова стабилен, колкото бихме желали.

Камбъл Александър повръща на килима в съдебната зала, после започва да кашля и идва в съзнание в кабинета на съдията.

— Спокойно — успокоявам го и му помагам да седне. — Пристъпът беше лош.

Той хваща главата си с ръце.

— Какво стана?

Амнезията, и преди, и след събитието, се среща често.

— Загубихте съзнание. Стори ми се като голям припадък.

Той поглежда към системата, която сме му сложили с Цезар.

— Това не ми трябва.

— Как ли не — отвръщам. — Ако не вземате лекарства против припадък, за нула време отново ще се озовете на пода.

Той отстъпва, обляга се назад на дивана и се взира в тавана.

— Колко лошо беше?

— Много — признавам.

Адвокатът потупва Съдия по главата — кучето не се е отделяло от него нито за миг.

— Добро момче. Съжалявам, че не те послушах. — После поглежда надолу към панталоните си — мокри и вонящи, друг често срещан ефект от голям припадък. — Мамка му!

— Именно — подавам му една от резервните си униформи; наредил съм на момчетата да я донесат от службата. — Да ви помогна ли?

Избутва ме настрана и се опитва да свали панталона си с една ръка. Без да продумам, посягам и разкопчавам ципа му, помагам му да се преоблече. Правя го, без да се замисля, по същия начин, по който бих повдигнал блузата на жена, която има нужда от изкуствено дишане, но знам, че това го убива.

— Благодаря — казва той и много старателно закопчава ципа си. За миг двамата оставаме неподвижни. — Съдията знае ли?

Не отговарям. Камбъл заравя лице в ръцете си.

— Господи! Пред него ли?

— Колко дълго сте го крили?

— Откакто започна. Бях на осемнайсет. Преживях автомобилна злополука и припадъците започнаха след нея.

— Травма на главата?

Той кимва.

— Така казаха.

Стисвам ръце между коленете си.

— Ана направо откачи.

Камбъл потрива челото си.

— Тя… даваше показания.

— Да — отвръщам. — Да.

Поглежда ме.

— Трябва да се върна там.

— Все още не.

Гласът на Джулия кара и двама ни да се обърнем. Стои на прага и се взира в Камбъл така, сякаш никога досега не го е виждала. Предполагам, че наистина е така — поне не такъв.

— Аз, ъъъ, ще отида да видя дали момчетата са готови с доклада — промърморвам и ги оставям.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Някои звезди например приличат на блестящи точкови отвори, но когато ги погледнеш през телескоп, установяваш, че се взираш в глобуларен куп — милиони звезди, които за нас са едно-единствено звездно тяло. Не толкова драматичен е случаят с тройните звезди, като Алфа Кентавър, която отблизо се оказва двойна звезда и червено джудже съвсем близо до нея.

В Африка живее туземно племе, което разказва, че животът се е зародил на втората звезда на Алфа Кентавър — същата, която никой не може да види без мощен обсерваторен телескоп. Като се замисля, гърците, аборигените и индианците, които живеят на различни континенти, независимо едни от други са погледнали към звездния куп, известен като Плеядите, и са вярвали, че са седем млади момичета, побегнали от нещо, което заплашва да ги нарани.

Каквото искате, това си мислете.

Единственото, което може да се сравни с ефекта непосредствено след голям епилептичен припадък, е да се събудиш на тротоара с махмурлук от най-великото студентско парти на света и тутакси да те сгази камион. Не, като се замисля, може би големият епилептичен припадък е по-лош. Покрит съм в собствените си нечистотии, закачен за система и се разпадам, когато Джулия се приближава към мен.

— Кучето е за припадъци — уточнявам.

— Без майтап? — Джулия протяга ръка към Съдия да я подуши и посочва към дивана до мен. — Може ли да седна?

— Не е заразно, ако това имаш предвид.

— Нямах — Джулия сяда достатъчно близо до мен, за да почувствам топлината на рамото й, само на сантиметри от моето. — Защо не ми каза, Камбъл?