Джоди Пико - Споделен живот

— Казах ти, че идеята да давам показания не е добра.

Той слага ръце на раменете ми.

— Стига, Ана. Щом аз мога да се върна в залата след изнесеното представление, значи и ти можеш да поседиш на критичното място още малко и да изтърпиш още няколко въпроса.

Как да се противопоставя на тази логика? Тръгвам след Камбъл обратно към съдебната зала, където нищо не е такова, каквото беше само преди един час. Под всички погледи — гледат го така, сякаш е бомба, която всеки момент ще избухне — Камбъл се отправя към съдията и се обръща към съда като цяло.

— Много съжалявам за случилото се, господин съдия — извинява се той. — Май съм готов на всичко, за да получа десет минути почивка, а?

Как може да се шегува с нещо такова? После осъзнавам, че и Кейт прави същото. Може би, когато Бог ти дава някакъв недъг, ти добавя и чувство за хумор, за да притъпиш последствията.

— Защо не си починете за останалата част от деня, господин адвокат? — предлага съдия Дисалво.

— Не, вече съм добре. И мисля, че е важно да стигнем до дъното на историята — обръща се към съдебната чиновничка: — Имате ли нещо против да, ъъъ, освежите паметта ми?

Тя прочита записа и Камбъл кимва, но се държи така, сякаш чува думите ми за първи път.

— Добре, Ана, значи твърдиш, че Кейт те е помолила да заведеш делото за медицинска еманципация?

Отново се размърдвам неспокойно на мястото си.

— Не точно.

— Би ли обяснила?

— Не ме е молила да заведа делото.

— Тогава какво те помоли?

Хвърлям крадешком поглед към майка си. Тя знае; трябва да знае. „Не ме карай да го изричам на глас…“

— Ана — не отстъпва Камбъл, — какво те помоли Кейт?

Поклащам глава, стискам устни. Съдия Дисалво се навежда към мен.

— Ана, длъжна си да отговориш на въпроса.

— Добре — истината се излива от мен като полудяла река сега, когато бентът се е срутил. — Помоли ме да я убия.

Първото, което ме светна, че нещо не е наред, беше, че Кейт бе заключила вратата на стаята ни, която нямаше ключалка. Значи или е избутала някаква мебел, или я е залостила някак.

— Кейт — изкрещях и заблъсках по вратата, защото бях потна и мръсна от тренировката по хокей и исках да се изкъпя и преоблека. — Кейт, не е честно!

Сигурно съм вдигнала достатъчно шум, защото тя отвори. И тогава видях второто: в стаята просто нещо не беше наред. Огледах се наоколо, но всичко сякаш беше на мястото си — най-важното, нещата ми бяха недокоснати, — но Кейт изглеждаше така, все едно пази тайна.

— Какво ти става? — попитах.

Отидох в банята, пуснах душа и тогава я усетих — сладка и почти гневна миризма, същият мирис на алкохол, който витаеше в апартамента на Джес. Започнах да отварям шкафовете, да ровя сред кърпите и да се старая да намеря доказателството — не се опитвам да се правя на духовита — и наистина, зад кутиите тампони беше скрита полупразна бутилка от уиски.

— Виж какво си имаме тук… — казах, размахах я и се върнах в стаята с мисълта, че имам голямо оръжие за изнудване, което за дълго ще работи в моя полза. После съгледах хапчетата, които държеше Кейт.

— Какво правиш?

Кейт се обърна на другата страна в леглото си.

— Остави ме на мира, Ана.

— Да не си се побъркала?

— Не — отвърна Кейт. — Просто ми писна да чакам нещо, което няма да се случи. Мисля, че достатъчно дълго съм обърквала живота на всички. Не смяташ ли и ти така?

— Но всички полагаме невероятни усилия да те опазим жива. Не можеш да се самоубиеш.

Ненадейно Кейт избухна в плач.

— Знам, не мога.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзная какво означава: вече се е опитала.

Майка ми бавно става от мястото си.

— Не е вярно — заявява тя. Гласът й е крехък като стъкло. — Ана, нямам представа защо го казваш.

Очите ми се наливат със сълзи.

— И защо да си го измислям?

Тя се приближава към мен.

— Може би не си разбрала. Може би Кейт просто е имала лош ден или се е правила на драматична — усмихва се с напрегнатата усмивка на човек, който иска да заплаче. — Ако е била толкова разстроена, щеше да ми каже.

— Не можеше да ти каже — отговарям. — Страхуваше се, че ако се самоубие, ще убие и теб.

Не успявам да си поема дъх. Потъвам в черна дупка; тичам, а земята под краката ми е изчезнала. Камбъл моли съдията за няколко минути почивка, за да се съвзема, но дори съдия Дисалво да я е разрешил, плача толкова силно, че не чувам думите му.

— Не искам Кейт да умре, но знам, че не иска повече да живее така, а аз съм тази, която може да й даде това, което иска — приковавам поглед в майка си дори когато лицето й се размива и изчезва от погледа ми. — Аз винаги съм била тази, която може да й даде това, което иска.