Джоди Пико - Споделен живот

Осъзнавам, че хората всъщност никога нямат деца, а ги получават . И понякога не е за толкова дълго, колкото сме очаквали или сме се надявали. Но все пак е по-добре, отколкото изобщо да не сме ги имали.

— Кейт — промълвявам, — съжалявам.

Тя се отдръпва от мен, докато може да ме погледне в очите.

— Недей — отговаря пламенно. — Защото аз не съжалявам. — Опитва да се усмихне, о, как се опитва! — Беше хубаво, мамо, нали?

Прехапвам долната си устна и усещам как очите ми натежават от сълзи.

— Най-хубавото — отговарям.

Вали.

Отивам в дневната, а Съдия е притиснал нос към стъклото, което представлява цялата стена от едната страна на апартамента. Започва да вие към капките, които минават покрай него.

— Не можеш да стигнеш до тях — обяснявам му и го погалвам по главата. — Не можеш да стигнеш от другата страна.

Сядам на килима до него. Знам, че трябва да стана, да се облека и да отида в съда; знам, че трябва да прегледам заключителната си реч, а не да мързелувам тук. Но в дъждовното време има нещо хипнотизиращо. Някога седях на предната седалка на ягуара на баща си, гледах как капките се втурват на самоубийствената си мисия от горния край на предното стъкло към чистачките. Той обичаше да оставя чистачките на периодичен режим и имаше големи откъслеци от време, през които светът от моята страна на стъклото ставаше течен и ме влудяваше. „Изкарай си шофьорска книжка — заявяваше баща ми, когато се оплаквах, — и прави каквото искаш“.

— Искаш ли да се изкъпеш пръв?

Джулия стои в рамката на отворената врата на спалнята, облечена в една от тениските ми, която стига до средата на бедрата й. Забива пръстите на краката си в килима.

— Отивай ти — отговарям й. — Вместо да се къпя, спокойно мога да изляза на балкона.

Тя забелязва времето.

— Ужасно е, нали?

— Денят е подходящ да го прекараш в съда — отговарям, но без да съм убеден. Точно днес не искам да се изправя пред решението на съдия Дисалво и по изключение този път не е от страх, че ще загубя делото. Направих всичко по силите си, като се имат предвид признанията на Ана от свидетелското място. И наистина се надявам да съм я накарал да се почувства поне малко по-добре заради това, което е направила. Вярно, вече не изглежда като нерешително дете. Не изглежда себична. Изглежда просто като всички нас — опитва се да разбере коя е и какво да направи с това откритие.

Както веднъж сама ми каза, истината е, че никой няма да спечели. Ще изречем заключителните си речи, ще чуем решението на съдията, а дори и тогава няма да е свършило.

Вместо да тръгне към банята, Джулия се приближава към мен, сяда с кръстосани крака и докосва с пръсти стъклената стена.

— Камбъл — започва тя, — не знам как да ти го кажа.

Всичко в мен застива.

— Бързо — предлагам.

— Апартаментът ти изобщо не ми харесва.

Проследявам погледа й от сивия килим към черния диван, оттам към огледалната стена и лакираните рафтове за книги. Апартаментът е пълен с остри ръбове и скъпи произведения на изкуството. Обзаведен е с последните постижения на електрониката, звънците и свирките. Жилище от мечтите, но не и нечий дом.

— Знаеш ли — признавам, — и на мен не ми харесва.

Вали.

Излизам навън и започвам да вървя. Тръгвам надолу по улицата, подминавам началното училище, пресичам две кръстовища. След пет минути вече съм подгизнал до кости. Тогава започвам да тичам. Тичам толкова бързо, че дробовете започват да ме болят, а краката ми пламват и когато най-после не мога да направя нито крачка повече, се хвърлям по гръб насред училищното футболно игрище.

Веднъж, по време на буря като тази, донесох киселина тук. Легнах по гръб и се загледах как небето рухва. Представих си как капките разтапят кожата ми. Зачаках гръмотевицата, която щеше да прониже сърцето ми и да ме накара да се почувствам напълно жив за пръв път в цялото ми жалко съществувание.

Гръмотевицата имаше своя шанс, но в онзи ден не удари. Не удря и тази сутрин.

Затова ставам, избутвам косата от очите си и се опитвам да измисля по-добър план.

Вали.

Дъждът, който се стича навсякъде, е много силен и звучи като пуснат душ дори и след като си спрял водата. Този дъжд те кара да мислиш за бентове и наводнения, за Ноевия ковчег. Този дъжд ти казва да пропълзиш обратно в леглото, където завивките все още пазят топлината на тялото ти, и да се престориш, че часът е пет минути по-рано, отколкото е всъщност.