Джоди Пико - Споделен живот

Питайте, което искате дете, завършило четвърти клас, и то ще ви каже, че водата никога не спира да се движи. Дъждът пада и се стича по билото на планината, за да се влее в река. Реката намира пътя си до океана. Водата се изпарява като човешка душа в облаците. А после, също като всичко друго, процесът започва отначало.

Вали.

Също като в деня на раждането на Ана — Бъдни вечер, прекалено топла за съответното годишно време. Това, което трябваше да е сняг, се превърна в пороен дъжд. Ски курортите трябваше да затворят за Коледа, защото всичките им писти се разтекоха. Докато карах към болницата, а Сара се гърчеше от родилни болки до мен, едва успявах да видя пътя си през предното стъкло.

Онази нощ нямаше звезди — дъждовните облаци ги закриваха. И може би заради това, когато Ана се роди, казах на Сара:

— Да я кръстим Андромеда. Накратко, Ана.

— Андромеда? — повтори тя. — Като научнофантастичната книга?

— Като принцесата — поправих я и срещнах погледа й над малкия хоризонт, който представляваше главата на дъщеря ни. — В небето — обясних — тя е застанала между майка си и баща си.

Вали.

„Неблагоприятно начало“ — помислям си. Побутвам бележките си по масата, опитвам се да изглеждам по-опитна, отколкото съм в действителност. Кого заблуждавам? Аз не съм никакъв адвокат, никакъв професионалист. Не съм нищо повече от майка, а дори и това не съм го правила като хората.

— Госпожо Фицджералд? — обръща се съдията към мен.

Поемам си дълбоко въздух, поглеждам надолу към безсмислиците, натрупани пред мен, и сграбчвам снопчето бележки. Изправям се, прочиствам гърлото си и започвам да чета на глас:

— В тази страна съществува дълга юридическа традиция, която позволява на родителите да вземат решения относно децата си. Традицията е част от онова, което съдилищата винаги са смятали за конституционно право на личен живот. И като се имат предвид доказателствата, представени пред този съд…

Неочаквано отеква гръм и изпускам бележките си на пода. Коленича и започвам да ги събирам, но, разбира се, вече са разбъркани. Опитвам се да подредя тези, които са пред мен, но не успявам.

О, по дяволите! Но всъщност и бездруго не това исках да кажа.

— Ваша чест — питам, — мога ли да започна отново?

Той кимва, аз се обръщам с гръб към него и отивам до дъщеря си, която седи до Камбъл.

— Ана — казвам й, — обичам те. Обичах те още преди да те зърна и ще те обичам дълго след като вече няма да съм тук, за да ти го кажа. И знам, че като родител би трябвало да разполагам с всички отговори, но не е така. Всеки Божи ден се чудя дали постъпвам правилно. Чудя се дали познавам децата си толкова добре, колкото си мисля. Чудя се дали не съм загубила перспективата си в задачата да бъда твоя майка, защото съм толкова заета да бъда майка на Кейт.

Правя няколко крачки напред.

— Наясно съм, че се вкопчвам във всяка сянка на възможност, която може да излекува Кейт, но не знам какво друго да правя. И дори и ти да не си съгласна с мен, дори и Кейт да не е съгласна с мен, искам аз да съм тази, която ще изрече: „Нали ви казах“. Искам след десет години да те видя как държиш децата си, защото тогава ще разбереш. И аз имам сестра и знам, че тази връзка се основава на справедливост: искаш сестра ти да има точно това, което имаш ти — също толкова играчки, също толкова кюфтета в спагетите, също толкова любов. Но да си майка е нещо съвсем различно. Тогава искаш детето ти да има повече, отколкото си имала ти някога. Искаш да запалиш огън под краката му и да го видиш как полита във въздуха. Това е нещо, по-голямо от всички думи — докосвам гърдите си. — И все пак успява да се побере тук.

Обръщам се към съдия Дисалво.

— Не исках да се стига до съд, но бях принудена. Така действа законът: ако някой предприеме действие — дори и този някой да е собственото ти дете, — налага се да реагираш. Затова бях принудена красноречиво да обясня защо вярвам, че знам по-добре от Ана кое е най-добро за нея. Но когато се стигне до същината на нещата, се оказва, че не е толкова лесно да обясниш това, в което вярваш. Ако кажеш, че вярваш, че нещо е истина, може да имаш предвид две неща: че все още премисляш алтернативите или че го приемаш като факт. С ума си не проумявам как една дума може да има две противоположни значения, но със сърцето си го разбирам напълно. Защото понякога си мисля, че това, което върша, е правилно, а друг път съжалявам на всяка крачка, но вече е късно.