Джоди Пико - Споделен живот

Дори и днес съдът да реши в моя полза, няма да заставя Ана да дари бъбрек. Никой не може. Но дали ще я помоля? Дали ще поискат, дори ако се опитам да се сдържа? Не знам, дори и след като говорих с Кейт и след като чух какво каза Ана. Не съм сигурна в какво да вярвам и никога не съм била. Знам с абсолютна сигурност само едно: че това дело всъщност не е и никога не е било за даряване на бъбрек… а за правото на избор. И никой никога всъщност не взема напълно самостоятелни решения, дори и ако някой съдия му даде правото.

Най-после се обръщам към Камбъл.

— Много отдавна бях адвокат, но вече не съм. Сега съм майка и това, което правя от осемнайсет години в това си качество, е по-трудно от всичко, което някога съм вършила в съдебната зала. В началото на изслушването, господин Александър, вие казахте, че никой не е длъжен да влезе в огъня и да спаси някого от горяща сграда. Но това се променя, ако си родител и ако човекът в тази горяща сграда е детето ти. Когато е така, всички не само ще те разберат, ако влезеш вътре, за да спасиш детето си, но на практика ще го очакват от теб.

Поемам си дълбоко въздух.

— В моя случай обаче тази сграда гореше, едното от децата ми беше вътре и единствената възможност да го спася беше да изпратя другото си дете, защото то беше единственото, което знаеше пътя. Дали съм наясно, че поемам риск? Разбира се. Дали съм осъзнавала, че това може би означава, че ще загубя и двете? Да. Дали съм разбирала, че може би не е честно да го помоля да го направи? Абсолютно. Но също така осъзнавах, че е единственият ми шанс да запазя и двете. Дали е било законно? Дали е било морално? Дали е било лудост, глупост или жестокост? Нямам представа. Но знам, че беше правилно .

Свършвам. Сядам на масата си. Дъждът продължава да удря по прозореца от дясната ми страна. Чудя се дали някога ще спре.

Изправям се, поглеждам към бележките си и също като Сара ги зарязвам.

— Както каза госпожа Фицджералд, в този случай не става въпрос, дали Ана трябва или не трябва да дари бъбрек. Не става въпрос за даряване на клетка от кожата, на кръвна клетка, на късче деенка. Става дума за момиче, което е на път да стане някой . Момиче, което е тринайсет — възраст, тежка, болезнена, красива, трудна и опияняваща. Момиче, което може да не знае какво иска точно сега и може да не знае и коя е в този момент, но заслужава шанса да го разбере. И според мен след десет години ще се е превърнало в невероятна жена.

Отправям се към катедрата на съдията.

— Известно ни е, че Сара и Брайън Фицджералд са били принудени да направят невъзможното — да вземат информирани медицински решения за две от децата си, които са имали противоположни медицински интереси. И ако ние — също като семейство Фицджералд — не знаем кое е правилното решение, тогава човекът, който трябва да има последната дума, е човекът, за чието тяло става дума… дори и ако този човек е тринайсетгодишен. И в крайна сметка в случая нещата опират именно до това: понякога едно дете да разбира по-добре от родителите си.

Знам, че когато Ана е решила да заведе делото, не го е направила поради себичните причини, които обикновено очакваме от тринайсетгодишно момиче. Не е взела решението, защото е искала да бъде като всички останали деца на тази възраст. Не е взела решението, защото се е уморила да я бодат и режат. Не е взела решението, защото се е страхувала от болката.

Обръщам се към нея и й се усмихвам.

— Знаете ли какво? Няма да се учудя, ако Ана все пак даде на сестра си бъбрека. Но мисля, че вече е без значение. С цялото ми уважение, съдия Дисалво, това, което си мислите вие , също няма значение. Това, което Брайън, Сара и Кейт Фицджералд мислят, няма значение. Но това, което мисли Ана, има .

Връщам се на мястото си.

— И това е единственият глас, в който трябва да се вслушаме.

Съдия Дисалво обявява петнайсетминутна почивка, преди да съобщи решението си, и аз се възползвам от нея, за да разходя кучето. Обикаляме малката тревна площ зад сградата „Гарахи“, докато Върн държи под око репортерите, които се тълпят отпред в очакване на присъдата.

— Стига вече — казвам на Съдия, докато прави четвъртия си лупинг в търсене на подходящо място. — Никой не ни гледа.

Оказва се обаче, че не е съвсем вярно. Едно дете, не повече от три- или четиригодишно, се отскубва от майка си и се втурва към нас.

— Кученце! — извиква то, протяга ръце към жертвата си и Съдия се премества по-близо до мен.