Джоди Пико: Споделен живот

— Имат нужда от мен — обръщам се към Сара. — Ще се оправиш ли?

Линейката се устремява към ъгъла на „Еди“ и „Фаунтин“ — лошо кръстовище, като начало, станало още по-лошо от ужасното време. Пристигам, а ченгетата вече са отцепили мястото. Сблъсъкът е страничен: двете превозни средства са се забили едно в друго с такава сила, че са се превърнали в конгломерат от изкривена маса. Камионът е в по-добро състояние; задната част на по-малкото беемве буквално е изкривена като усмивка покрай предната. Излизам на проливния дъжд и спирам първия полицай, когото зървам.

— Трима ранени — докладва той. — Единият вече пътува към болницата.

Виждам как Ред се опитва да пререже вратата откъм страната на шофьора на второто превозно средство, за да стигне до жертвите.

— Какво имаме тук? — изкрещявам, за да ме чуе над воя на сирените.

— Първият шофьор се е забил през предното стъкло — изкрещява той в отговор. — Цезар я качи в линейката. Втора линейка идва насам. Доколкото виждам, тук има двама души, но и двете врати са се нагънали като акордеон.

— Да видим дали ще успея да пропълзя по покрива на камиона.

Започвам да се катеря по хлъзгавия метал и натрошеното стъкло. Кракът ми хлътва в дупка, която не съм забелязал. Изругавам и се опитвам да се освободя. С внимателни движения се издърпвам върху нагънатата кабинка на камиона и маневрирам напред. Шофьорът сигурно е прелетял през предното стъкло над малкото беемве; целият преден край на форда-150 се е врязал през страната до шофьора на спортната кола, все едно е направена от хартия.

Трябва да изпълзя от това, което доскоро е било прозорецът на камиона, защото двигателят стои между мен и хората в беемвето. Но ако се извъртя по определен начин, има малко пространство, в което мога да се събера и да застана срещу закаленото стъкло, покрито с бразди като паяжина и обсипано с червени пръски от кръв. И точно когато Ред успява да отвори вратата на шофьора и от нея със скимтене излиза куче, осъзнавам, че лицето, притиснато от другата страна на счупения прозорец, е на Ана.

— Извадете ги — изкрещявам, — веднага ги извадете!

Не осъзнавам как успявам да се заставя да се измъкна от озъбения скелет, събарям Ред по пътя; разкопчавам колана на Камбъл Александър и го извличам навън, за да го положа на улицата, докато дъждът вали край него като из ведро; посягам вътре, където дъщеря ми седи неподвижна, с широко отворени очи, закопчана с колан, както трябва да бъде, и, Боже Господи, не!

Изневиделица се появява Поли, слага ръце отгоре й и преди да съм осъзнал какво правя, съм го блъснал, той полита и пада на земята.

— Мамка му, Брайън! — възкликва и стисва челюстта си с ръка.

— Това е Ана. Поли, това е Ана!

Щом разбират, момчетата се опитват да ме дръпнат назад и да се заемат с работа вместо мен, но това е моето бебче, моето бебче и няма да им позволя. Качвам я на носилката, закопчавам я с коланите, оставям ги да я качат на линейката. Повдигам брадичката й, готов да интубирам, но виждам малкия белег, който й остана, когато на ледената пързалка падна от кънките на Джес, и рухвам. Ред ме премества настрана и интубира вместо мен, а после й измерва пулса.

— Слаб е, капитане — докладва той, — но го усещам.

Слага й система, а аз вземам радиото и се обаждам в болницата.

— Тринайсетгодишно момиче, петепе, тежка затворена рана на главата…

Линията на екрана на сърдечния монитор става равна, захвърлям слушалката и започвам изкуствено дишане.

— Дайте дефибрилатор — заповядвам, отварям ризата на Ана, срязвам дантелата на сутиена, който искаше толкова отчаяно, но от който няма нужда. Ред й прилага електрошок и успява да върне пулса й, брадикардия с вентрикуларни ектопични удари.

Слагаме й система. Влизаме в зоната за разтоварване на линейки, Поли изкрещява, че сме пристигнали, и отваря със замах задната врата. На носилката Ана е напълно неподвижна. Ред ме сграбчва за ръката и я стиска силно.

— Не мисли за това — заповядва ми, поема предната част на носилката на Ана и забързано я вкарва в спешното отделение.

Не искат да ме пуснат в травматологичния кабинет. В коридора на групички се изсипват цял куп пожарникари за морална подкрепа. Един от тях отива да доведе Сара, която дотичва, обезумяла от ужас.

— Къде е тя? Къде е?

— Автомобилна катастрофа — успявам да промълвя. — Не разбрах, че е тя, преди да стигна дотам.

Очите ми се наливат със сълзи. Да й кажа ли, че Ана не диша самостоятелно? Да й кажа ли, че линията на електрокардиограмата стана равна? Да й кажа ли, че през последните няколко минути не съм спрял да мисля за всяко едно нещо, което съм предприел на това повикване, от начина, по който пропълзях върху камиона до мига, в който я издърпах от развалините, сигурен, че чувствата ми са попречили на това, което е трябвало да направя, което съм можел да направя?