Джоди Пико - Споделен живот

Дълго след това баща ми твърдеше, че вижда Ана в нощното небе. Понякога зървал ъгълчето на окото й, друг път очертанието на профила й. Настояваше, че звездите са хора, които били толкова обичани, че били увековечени в съзвездия, за да живеят завинаги. Дълго време майка ми вярваше, че Ана ще се завърне при нея. Започна да търси поличби — растения, разцъфнали прекалено рано, яйца с двоен жълтък, сол, разсипана във формата на букви.

А аз? Аз започнах да се мразя. Разбира се, всичко беше по моя вина. Ако Ана не беше завела делото, ако не беше останала в съда да подписва документи заедно с адвоката си, изобщо нямаше да се озове точно на онова кръстовище именно в онзи момент. Сега щеше да е тук, а аз щях да съм тази, която се връща, за да я преследва.

Дълго боледувах. Почти решиха, че трансплантацията е била неуспешна, но после, необяснимо как, бавно започнах да се възстановявам. От последния ми релапс изминаха осем години — нещо, което дори доктор Чанс не проумява. Според него е някаква комбинация от изцяло трансретиноловата киселина и терапията с арсеник — допълнителен забавен ефект. Аз обаче знам истината. Някой трябваше да си отиде и Ана зае моето място.

Скръбта е странно нещо, когато те сполети неочаквано. Тя е като превръзка, откъсната от раната — сваля най-горния пласт на едно семейство. А вътрешността на едно домакинство никога не е красива. Нашето не е изключение. Понякога не излизах от стаята си с дни и не свалях слушалките от главата си, за да не трябва да слушам плача на майка ми. Понякога баща ми работеше седмици наред по двайсет и четири часа на ден, за да не се налага да се връща в къща, станала прекалено голяма за нас.

А после една сутрин майка ми осъзна, че сме изяли всичко в къщата, до последната стафида и троха от бисквита, и отиде до магазина. Баща ми плати няколко сметки. Аз седнах пред телевизора, пуснах си стара серия на „Аз обичам Луси“ и избухнах в смях.

Незабавно се почувствах така, сякаш съм осквернила храм. Плеснах се през устата, ужасно смутена, но Джес, седнал до мен на дивана, каза:

— И тя щеше да си помисли, че е смешно.

Разбирате ли, колкото и да искаш да се вкопчиш в горчивия спомен, че някой си е отишъл от този свят, ти все още си в него. А самият акт на живеене е като прилив: отначало все едно няма никакво значение дали си жив или не, а сетне един ден поглеждаш надолу и виждаш колко много болка се е стопила.

Чудя се дали ни наглежда от време на време. Дали знае, че дълго останахме близки с Камбъл и Джулия и дори бяхме на сватбата им. Дали разбира, че причината да не се срещаме повече е, че просто боли прекалено много, защото дори когато не говорим за нея, тя витае в пространството между думите като миризмата на нещо горящо.

Питам се дали е била на церемонията, когато Джес завърши полицейското училище, дали знае, че миналата година получи почетна грамота от кмета за ролята си в арест за наркотици. Чудя се дали знае, че след като ни напусна, татко се пропи и трябваше да се бори със зъби и нокти, за да се измъкне от дупката. Дали знае, че сега уча деца да танцуват. Че всеки път, когато видя две момиченца наведени в плие на станката, си мисля за нас.

Тя все още ме изненадва, както направи почти година след смъртта си. Тогава майка ми се върна у дома с току-що проявен филм от гимназиалното ми завършване. Двете с нея седнахме на масата в кухнята рамо до рамо и започнахме да разглеждаме широко усмихнатите си лица, като се опитвахме да не споменаваме, че на снимките липсва някой.

А после, сякаш я бяхме призовали с мислите си, видяхме, че последната снимка е на Ана. Причината беше съвсем проста: от цяла вечност не бяхме използвали фотоапарата. Тя лежеше на плажна кърпа и протягаше ръка към фотографа, който и да беше той — опитваше се да му попречи да я снима.

С майка продължихме да седим на масата и да се взираме в Ана, докато слънцето не залезе, докато не запаметихме всяка подробност, от цвета на ластика й до шарката на ръба на бикините й. Докато вече не можехме да сме сигурни, че я виждаме ясно.

Майка ми позволи да задържа снимката. Не я сложих в рамка; прибрах я в плик, запечатах я и я напъхах в странично чекмедже на шкаф с папки. Все още е там, просто в случай, че някой ден започна да я загубвам.

Може би някоя сутрин ще се събудя и лицето й няма да е първото, което виждам. Или в някой мързелив августовски следобед няма да мога да си спомня къде точно бяха луничките на дясното й рамо. Може би един ден няма да мога да се вслушвам в шума на падащия сняг и да чувам стъпките й.