Джоди Пико - Споделен живот

В този миг чувам гласа на Камбъл Александър, както и шума от предмет, запратен срещу стена.

— По дяволите! — извиква той. — Просто ми кажете довели ли са я тук или не!

Той изхвърчава през вратата на друг травматологичен кабинет. Ръката му е в гипс, а дрехите — покрити с кръв. Кучето накуцва до него.

Очите на Камбъл незабавно се приковават в моите.

— Къде е Ана? — пита.

Не отговарям, защото какво, по дяволите, мога да кажа? И това е всичко, което му е необходимо, за да разбере.

— О, Боже — прошепва той. — О, Господи, не!

Лекарят излиза от стаята на Ана. Познава ме: идвам тук по четири вечери на седмица.

— Брайън — започва той със сериозен тон, — тя не реагира на никакви стимули.

Звукът, който се изтръгва от гърдите ми, е първичен, нечовешки, разбиращ.

— Какво означава това? — пробиват дупка в главата ми думите на Сара. — Какво казва той, Брайън?

— Главата на Ана се е ударила в прозореца много силно, госпожо Фицджералд. Ударът е причинил фатално нараняване. В момента дишането й се поддържа чрез респиратор, но не показва никакви признаци на неврологична активност… тя е в мозъчна смърт. Много съжалявам — продължава лекарят. — Наистина.

Поколебава се и премества поглед от мен към Сара.

— Знам, че в момента няма да искате дори да помислите за това, но има един много малък… бихте ли искали да обмислите възможността за даряване на органи?

В нощното небе има звезди, които изглеждат по-ярки от другите, и когато ги погледнеш през телескоп, осъзнаваш, че виждаш близнаци. Две звезди, които се въртят една около друга; понякога са им необходими почти сто години, за да го постигнат. Създават толкова силно гравитационно поле, че наоколо не остава място за нищо друго. Може например да видиш синя звезда и едва по-късно да осъзнаеш, че има спътник — бяло джудже. Първата звезда блести толкова ярко, че когато забележиш втората, вече е твърде късно.

Камбъл е този, който отговаря на лекаря.

— Аз съм медицинският представител на Ана — обяснява, — а не родителите й.

Погледът му се спира първо на мен, после на Сара.

— А горе има едно момиче, което се нуждае от бъбрек.

В английския език има думи за сираци и вдовици, но няма дума за родителя, загубил дете.

След като изваждат органите за дарение, ни я връщат долу. Аз съм последната, която влиза. В коридора вече са излезли Джес, Зан и Камбъл, някои от медицинските сестри, с които сме се сближили, и дори Джулия Романо — хората, които изпитваха нужда да се сбогуват.

С Брайън влизаме вътре, в стаята, където Ана лежи дребна и неподвижна на болничното легло. В гърлото й е пъхната тръба, машина диша вместо нея. Ние сме тези, които ще я изключат. Сядам на края на леглото и вдигам ръката на Ана. Все още е топла на допир, все още е топла в моята. Оказва се, че след всичките години, в които съм очаквала момент като този, не знам какво да правя. Сякаш се опитвам да оцветя небето с цветен молив; няма думи, които да изразят толкова огромна скръб.

— Не мога — прошепвам.

Брайън застава зад мен.

— Скъпа, нея я няма. Само машината поддържа тялото живо. Това, което я правеше Ана, вече си отиде.

Обръщам се, заравям лице в гърдите му.

— Но тя не трябваше да си отива — проплаквам.

Прегръщаме се силно и когато събирам достатъчно смелост, поглеждам надолу към обвивката, в която някога се намираше най-малкото ми дете. Брайън е прав, това е само черупка. В очертанията на лицето й няма енергия, мускулите й са отпуснати, немощни. Под кожата й зеят дупки — там, където са били органите, които ще отидат при Кейт, както и при други безименни хора, получили втори шанс.

— Добре.

Поемам си дълбоко въздух, слагам ръка на гърдите на Ана, а Брайън, разтреперан, изключва респиратора. Разтривам кожата й в малки кръгове, сякаш така преходът ще стане по-лесен. Линията на монитора е равна и зачаквам да съзря някаква промяна в нея. А после я усещам, докато сърцето й спира под дланта ми — тази малка загуба на ритъм, това спокойствие на празнотата, тази абсолютна загуба.

Трябва да съществува устав, който да поставя краен срок на скръбта — правилник, който казва, че е допустимо да се събудиш облян в сълзи, но само за един месец, че след четирийсет и два дни вече няма да се обръщаш с лудо биещо сърце, убеден, че си чул гласа й да произнася името ти. Няма да ти наложат глоба, ако изпиташ нужда да разчистиш бюрото й, да свалиш рисунките й от хладилника, да свалиш училищната й снимка, докато минаваш покрай нея, дори и само защото всеки път, когато я зърнеш, болката отново те прорязва. Няма нищо лошо да отмерваш времето, откакто си е отишла, така както някога отмервахме времето до рождения й ден.