Джоди Пико - Споделен живот

Майка му ни настига след миг.

— Извинявайте. В момента синът ми преминава през кучешка фаза. Може ли да го погалим?

— Не — отговарям автоматично. — Това е куче помощник.

— О! — жената се изправя и дръпва сина си. — Но вие не сте сляп.

„Епилептик съм и това е куче за припадъци“. Мисля си дали поне веднъж да не призная какво е положението, но пък трябва да умееш да се смееш на самия себе си, нали така?

— Адвокат съм — казвам и й се усмихвам. — Той ми гони линейките.

Отдалечавам се със Съдия и не спирам да си подсвирквам.

Съдия Дисалво влиза в залата и сяда на мястото си, носи снимка на покойната си дъщеря, по което разбирам, че съм загубил делото.

— Едно нещо, което ми направи силно впечатление по време на представянето на доказателствата — започва той — е, че всички ние, които сме се събрали в тази зала, сме започнали дебат за качеството на живот, противопоставено на светостта на живота. Брайън и Сара Фицджералд винаги са вярвали, че най-важното е да опазят Кейт жива и като част от семейството, но на този етап светостта на съществуването на Кейт неразривно се е преплела с качеството на живот на Ана и моят дълг е да видя дали е възможно двете неща да се разделят.

Поклаща глава.

— Не съм сигурен, че някой от нас е способен да реши кое от двете неща е по-важно — а аз най-малко от всички. Аз съм баща. Дъщеря ми Дина беше убита на дванайсет години от пиян шофьор и когато онази нощ се втурнах към болницата, бих дал всичко на света за още един ден с нея. Брайън и Сара Фицджералд са в същото положение от четиринайсет години — положение, в което лекарите ги молят да дадат всичко, за да задържат дъщеря си жива още малко. Уважавам решенията им. Възхищавам се на смелостта им. Дори им завиждам, задето изобщо са имали възможностите. Но както изтъкнаха и двамата адвокати, в този случай вече не става въпрос за Ана и за един бъбрек, а за начина, по който се вземат тези решения и как решаваме кой трябва да ги взема.

Прочиства гърлото си.

— Отговорът е, че няма добър отговор. Затова като родители, като лекари, като съдии и като общество се опитваме да се ориентираме и да вземаме решения, които да ни позволяват да спим нощем — защото моралът е по-важен от етиката, а любовта е по-важна от закона.

Съдия Дисалво насочва вниманието си към Ана, която се размърдва неловко на мястото си.

— Кейт не иска да умре — изрича внимателно той, — но не желае и да живее по този начин. И тъй като това ми е известно и познавам закона, мога да взема само едно решение. Единственият човек, на когото трябва да бъде разрешено да направи този избор, е същият, който е в сърцевината на въпроса.

Въздъхвам тежко.

— И като го обявявам, нямам предвид Кейт, а Ана.

До мен тя рязко си поема дъх.

— Един от въпросите, повдигнати през последните няколко дни, беше дали едно тринайсетгодишно дете е способно да взема толкова колосални решения. Аз бих казал, че тази възраст е най-малко податлива на изкривяване на основните възприятия. Всъщност някои от събраните тук възрастни, изглежда, са забравили простичкото правило, което внушават на всички ни още от деца: не можеш да вземеш нещо от някого, без да го попиташ. Ана — продължава той, — ще се изправиш ли?

Тя поглежда към мен. Кимвам и се изправям заедно с нея.

— Днес — казва съдия Дисалво — ще те обявя за медицински еманципирана от родителите ти. Това означава, че ще продължиш да живееш с тях и те могат да ти казват кога да си лягаш, кои телевизионни предавания не можеш да гледаш и дали трябва да си изядеш докрай броколите, но по отношение на всяко лечение последната дума ще е твоя.

Обръща се към Сара.

— Госпожо Фицджералд, господин Фицджералд, ще ви наредя да се срещнете с Ана и педиатъра й и да обсъдите с него тази присъда, за да е наясно, че отсега нататък ще трябва да разисква всяко лечение на Ана само със самата нея. И за да има допълнително напътствие в случай, че се нуждае от него, ще помоля господин Александър да поеме задълженията на неин представител по медицинските въпроси, докато навърши осемнайсет години, за да й помага при вземането на някои от най-трудните решения. По никакъв начин не предлагам решенията да се вземат, без да се поиска мнението на родителите й, но окончателното решение ще е на Ана и само на Ана.

Съдията ме приковава с поглед.

— Господин Александър, ще поемете ли тази отговорност?

С изключение на Съдия, никога не ми се е налагало да се грижа за някого или за нещо. А сега ще имам Джулия, ще имам и Ана.