Джоди Пико - Споделен живот

Следващия път, когато говорим за това, е след като мама и татко идват в стаята ни да обсъдим даряването на бъбрек.

— Не го прави — настоява Кейт, след като родителите ни излязоха.

Погледнах я.

— Какви ги разправяш? Разбира се, че ще го направя. Събличахме се и забелязах, че сме избрали едни и същи пижами — от блестящ атлаз с щампа на черешки. Докато си лягахме, си мислех, че изглеждаме така, както някога, като малки, когато ни обличаха еднакво, защото смятаха, че е много сладко.

— Мислиш ли, че ще подейства? — попитах. — Трансплантацията.

Кейт ме погледна.

— Възможно е и да подейства.

Наведе се с ръка на ключа на лампата.

— Не го прави — повтори и едва когато я чух за втори път, разбрах какво всъщност ми казва.

Майка ми е само на един дъх разстояние от мен. В очите й се четат всички грешки, които е допуснала някога. Баща ми се приближава и обгръща раменете й с ръка.

— Ела, седни — прошепва в косата й.

— Ваша чест — казва Камбъл и се изправя. — Може ли? Приближава се към мен със Съдия до себе си. Треперя също толкова силно, колкото и той. Помислям си как се държеше това куче само преди един час. Откъде знаеше със сигурност от какво има нужда Камбъл и кога?

— Ана, обичаш ли сестра си?

— Разбира се.

— Но си готова да предприемеш действие, което може да я убие?

Нещо в мен припламва.

— Да, за да не трябва отново да изтърпява всичко. Смятах, че това е нейното желание.

Той не казва нищо и на мига осъзнавам: той знае.

Нещо в мен се пречупва.

— А и… а и аз го исках.

Бяхме в кухнята, миехме съдове и ги подсушавахме.

— Ти мразиш да ходиш в болницата — каза Кейт.

— Пфу! Да — прибрах чистите вилици и лъжици в чекмеджето.

— Знам, че си готова на всичко, за да не се налага повече да ходиш там.

Хвърлям поглед към нея.

— Разбира се, защото ще означава, че си оздравяла.

— Или мъртва — отвръща Кейт, потапя ръце в сапунената вода и се старае да не ме поглежда. — Само си помисли, Ана. Ще ходиш на тези твои лагери за хокей. Ще отидеш в колеж в някоя друга страна. Ще правиш всичко, което пожелаеш, без да е необходимо да се тревожиш за мен.

Вадеше примерите направо от главата ми; почувствах как се изчервявам, засрамена, че изобщо са там, за да ги извади. Ако Кейт се чувстваше виновна, че е бреме за мен, аз се чувствах два пъти по-виновна, задето знаех, че тя се чувства така. Задето знаех, че аз се чувствам така.

След това не си казахме нищо. Подсушавах съдовете, които ми подаваше, и двете се опитвахме да се престорим, че не знаем истината: освен онази част от мен, която винаги е искала Кейт да живее, има и друга, ужасна част, която понякога си пожелава да бях свободна.

Ето, сега разбират: аз съм чудовище. Започнах делото поради причини, с които се гордея, и много, с които не се гордея. Сега Камбъл ще разбере защо не можех да свидетелствам — не защото се боях да говоря пред присъстващите, а заради ужасните чувства, някои от които прекалено ужасни, за да ги изрека на глас. Искам Кейт да живее, но желая и да бъда самата себе си, а не част от нея. Искам да имам възможност да порасна, дори и Кейт да не успее. Смъртта й ще е най-ужасното нещо, което може да ми се случи… а също така и най-хубавото.

Понякога, когато разсъждавам над всичко това, се ненавиждам и ми се ще просто да изпълзя обратно там, където бях, да стана човекът, когото останалите очакват да бъда.

Сега всички в съдебната зала ме гледат и съм сигурна, че свидетелската ложа или кожата ми, а вероятно и двете, ще се пръснат. Под увеличителното стъкло се вижда всичко, чак до гнилата ми сърцевина. Навярно, ако продължат да ме гледат, ще се разпадна сред горчив син дим. Сигурно ще изчезна без следа.

— Ана — пита тихо Камбъл, — какво те накара да помислиш, че Кейт иска да умре?

— Тя ми заяви, че е готова.

Той се приближава, застава точно пред мен.

— Не е ли възможно да е същата причина, поради която те е помолила да й помогнеш?

Бавно вдигам поглед и развивам подаръка, поднесен ми от Камбъл. Ами ако Кейт иска да умре, за да мога аз да живея? Ами ако след всичките години, през които я спасявах, тя просто се опитва да направи същото за мен?

— Каза ли на Кейт, че искаш да спреш да бъдеш донор?

— Да — прошепвам.

— Кога?

— Вечерта, преди да ви наема.

— Ана, какво отговори Кейт?

До този момент не съм се замисляла за това, но Камбъл извиква в паметта ми спомена. Сестра ми утихна така, че се запитах дали не е заспала. А после се обърна към мен. Очите й ми казваха всичко, а усмивката й се пречупи като фаул линия.