Джоди Пико - Споделен живот

— По дяволите! — издърпвам щепсела от контакта. — Не може да се е повредила. Не е толкова стара.

Изи идва до мен и започва да бърника по машината.

— В гаранция ли е?

— Не знам и не ми пука. Известно ми е само, че като платиш за нещо, което би трябвало да ти направи чаша кафе, заслужаваш да получиш шибаната чаша.

Захвърлям празната стъклена чаша в мивката и я счупвам. После се свличам по шкафа и избухвам в плач.

Изи коленичи до мен.

— Какво е направил?

— Съвсем същото, Изи — изхлипвам. — По дяволите, толкова съм глупава!

Тя ме обгръща с ръце.

— Кипящо олио? — предлага. — Отравяне? Кастриране? Ти избираш.

Усмихвам се, макар и леко.

— Наистина ще го направиш.

— Само защото и ти си готова да го направиш заради мен.

Облягам се на рамото на сестра си.

— Мислех, че гърмът не удря два пъти на едно и също място.

— Разбира се, че може — осведомява ме Изи. — Но само ако си достатъчно тъпа да не се отдръпнеш.

Първият, който ме поздравява в съда на следващата сутрин, изобщо не е човек, а Съдия: задава се плахо иззад един ъгъл със свити уши. Несъмнено бяга от повишения тон на собственика си.

— Ей — викам му успокояващо, но кучето не иска успокоение: забива зъби в долната част на сакото ми — сметката за химическото чистене ще я плати Камбъл, кълна се — и започва да ме влачи към мястото на свадата.

Чувам гласа на Камбъл още преди да съм завила по коридора.

— Похабих време и усилия и знаеш ли какво? Това не е най-лошото. Похабих собствената си преценка за един клиент.

— Е, добре, ти не си единственият, преценил грешно — възразява на свой ред Ана. — Наех теб , защото мислех, че имаш поне малко смелост.

В следващия миг тя профучава покрай мен.

— Задник — измърморва под нос.

Тутакси се сещам как се почувствах, когато се събудих сама на лодката: разочарована. Готова да се оставя на произвола на съдбата. Сърдита на самата себе си, задето допуснах да изпадна в това положение.

Защо, по дяволите, не бях сърдита на Камбъл?

Съдия се хвърля върху Камбъл и започва да го дере с лапи по гърдите.

— Долу! — заповядва той, обръща се и ме вижда. — Не трябваше да чуваш всичко това.

— Да, обзалагам се, че е така.

Той тежко се отпуска на един сгъваем стол в съвещателната зала и прокарва ръка по лицето си.

— Отказва да свидетелства.

— За Бога, Камбъл! Тя не смее да се противопостави на майка си в собствената им дневна, а ти искаш да го направи при кръстосан разпит? Какво си очаквал?

Поглежда ме пронизително.

— Какво ще кажеш на Дисалво?

— Заради Ана ли питаш, или защото се боиш да не загубиш делото?

— Дадох съвестта си назаем, благодаря.

— Няма ли да се запиташ, защо едно тринайсетгодишно момиче ти е влязло до такава степен под кожата?

Намръщва се.

— Няма ли да се разкараш, Джулия, и да ми провалиш случая, както възнамеряваше от самото начало?

— Случаят не е твой, а на Ана, макар че определено виждам защо мислиш другояче.

— И какво трябва да означава това?

— Ти си страхливец. Опитваш се с всички сили да избягаш от себе си — отвръщам. — Аз знам какви са последствията, от които се бои Ана. На теб известни ли са ти?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Къде е поантата? Или е прекалено трудно да се шегуваш за нещо, което е толкова близо до собствения ти проблем? Ти се отдръпваш всеки път, когато някой се опита да се сближи с теб. Ако Ана беше обикновена клиентка, нямаше да има проблем, но в мига, в който започна да те е грижа за нея, разбра, че си в беда. Що се отнася до мен, едно бързо чукане те устройва идеално, но емоционалното обвързване е изключено. Единственото същество, с което поддържаш близост, е кучето ти и дори и това е някаква огромна държавна тайна.

— Много си далеч от истината, Джулия…

— Не, всъщност навярно съм единственият човек, квалифициран да ти обясни какъв негодник си. Но това не е проблем, нали така? Защото, ако всички мислят, че си негодник, никой няма да си направи труда да се приближи прекалено много — взирам се в него миг по-дълго от необходимото. — Сигурно си страшно разочарован да знаеш, че някой може да те види такъв, какъвто си, нали, Камбъл?

Той се изправя с каменно лице.

— Имам случай, с който трябва да се занимая.

— И наистина го правиш — съгласявам се. — Просто положи усилия да разделиш правосъдието от клиента, който има нужда от него. Защото в противен случай, да не дава Господ, може да установиш, че имаш сърце.

Отдалечавам се, преди да се изложа още повече, и чувам зад гърба си гласа на Камбъл: