Джоди Пико - Споделен живот

— Сара — отговаря той.

Нямам представа какво друго да кажа.

Ненадейно в главата ми нахлува спомен. Искахме да се откъснем от всичко, но не можехме да решим къде да отидем, затова се качихме в колата и потеглихме, като на всеки половин час позволявахме на едно от децата да избере изход или да ни каже да завием надясно или наляво. Накрая се озовахме в Сийл Коув, Мейн, и спряхме, защото следващите указания на Джес щяха да ни вкарат право в Атлантическия океан. Наехме хижа без отопление и електричество… а трите ни деца се уплашиха от тъмнината.

Не осъзнавам, че съм говорила на глас, докато Брайън не ми отговаря.

— Знам — казва той. — Запалихме на пода толкова много свещи, че със сигурност реших, че ще изгорим хижата. Не спря да вали цели пет дни.

— А на шестия, когато времето се оправи, имаше толкова много зеленоглави патици, че не можехме да излезем.

— А после Джес получи алергия от отровен бръшлян и очите му се затвориха напълно…

— Извинете — намесва се Камбъл Александър.

— Прието — казва съдия Дисалво. — Накъде отивате, госпожо адвокат?

Не отивахме никъде, а мястото, където се озовахме накрая, беше ужасно, но въпреки това не бих заменила тази седмица за нищо на света. Когато не знаеш къде отиваш, откриваш места, които на никого не му е хрумвало да изследва.

— Когато Кейт не беше болна — казва Брайън бавно, внимателно, — имахме страхотни моменти.

— Не мислиш ли, че тези моменти ще липсват на Ана, ако Кейт си отиде?

Точно както очаквах, Камбъл скача от мястото си.

— Възразявам!

Съдията вдига ръка и кимва на Брайън да отговори.

— Ще липсват на всички ни — казва той.

И в този миг се случва нещо изключително странно. Брайън и аз, застанали един срещу друг и същевременно на противоположни полюси, се привличаме така, както се привличат магнитите; и вместо да се отблъскваме, неочаквано сякаш се озоваваме на една и съща страна. Млади сме и сме сърце до сърце за пръв път; стари сме и се чудим как сме извървели огромния път за толкова кратко време. Гледаме фойерверките по телевизията на дузина елхи, помежду ни на леглото в спалнята са се вклинили три спящи деца, притиснати толкова силно до нас, че усещам гордостта на Брайън, макар че двамата не се докосваме.

Внезапно установявам, че няма значение, задето се е изнесъл от дома ни заедно с Ана, че е поставял под въпрос някои от решенията, които съм вземала за Кейт. Правил е това, което е смятал за правилно, също както и аз, и не мога да го обвинявам. Понякога затъваме толкова дълбоко в тресавището на подробностите от живота, че забравяме да го живеем. Винаги има друга задача за изпълняване, друга сметка за плащане, друг симптом за овладяване, друг безличен ден за отбелязване на дървената стена. Синхронизирали сме часовниците си, проучили сме графиците си, съществували сме чрез разписанията и напълно сме забравили да отстъпим назад и да видим какво сме постигнали.

Ако днес загубим Кейт, ще сме я имали за шестнайсет години и това няма как да ни го отнеме никой. А след цяла вечност от днешния ден, когато ми е трудно да си спомня лицето й, когато се смее, усещането за ръката й в моята или съвършения звук на гласа й, ще имам Брайън, който да ми каже: „Не си ли спомняш? Ето как беше“.

Гласът на съдията прекъсва унеса ми:

— Госпожо Фицджералд, свършихте ли?

Изобщо нямаше нужда да подлагам Брайън на кръстосан разпит; винаги съм знаела отговорите му. Това, което съм забравила, са въпросите.

— Почти — отвръщам и се обръщам към съпруга си. — Брайън? — питам. — Кога ще се върнеш у дома?

Във вътрешността на съдебната палата има редица автомати за закуски и напитки, но в нито една от тях няма нещо, което човек би искал да опита. След като съдия Дисалво обявява почивка, отивам там и се взирам в продуктите на „Старбърст“, „Прингъл“ и „Чийто“, затворени в спираловидните си клетки.

— Най-добре пробвай „Орео“ — предлага ми Брайън зад мен. Обръщам се и го виждам как пъха в отвора на машината седемдесет и пет цента. — Просто. Класическо.

Натиска два бутона и бисквитите започват самоубийствения си полет към дъното на автомата.

Повежда ме към масата, обезобразена и покрита с петна от хората, издълбали инициалите си и надраскали мислите си отгоре й.

— Не знаех какво да ти кажа, докато беше на свидетелското място — признавам, а после се поколебавам: — Брайън? Мислиш ли, че бяхме добри родители?

Мисля си за Джес, от когото вдигнах ръце преди толкова време. За Кейт, която не можах да накарам да оздравее. За Ана.