Джоди Пико - Споделен живот

— Накрая наложи ли се да използвате костния мозък на Ана?

— Да.

— Господин Фицджералд, като сертифициран парамедик, някога бихте ли приложили процедура на пациент, който няма никакви физически проблеми?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо, като баща на Ана, сте решили, че тези агресивни процедури, които представляват риск за самата Ана и не й носят никаква физическа полза, са в неин интерес?

— Защото — отговаря Брайън — не можех да оставя Кейт да умре.

— Имаше ли други случаи, господин Фицджералд, когато със съпругата ви сте имали несъгласия относно използването на тялото на Ана за лечението на по-голямата ви дъщеря?

— Преди няколко години Кейт беше хоспитализирана и… беше загубила толкова много кръв, никой не вярваше, че ще оцелее. Помислих си, че може би е време да я оставим да си отиде. Сара не мислеше така.

— Какво се случи?

— Лекарите й дадоха арсеник, той подейства и Кейт мина в ремисия за една година.

— Нима твърдите, че е имало лечение, което е спасило Кейт, без да включва използването на тялото на Ана?

Брайън поклаща глава.

— Казвам… казвам, че бях съвсем сигурен, че Кейт ще умре. Но Сара не се предаде и Кейт успя да се пребори — поглежда към жена си. — А сега бъбреците на Кейт отказват. Не искам да я гледам как страда, но същевременно не искам и да допускам за втори път същата грешка. Не искам да си казвам, че е свършило, когато не е задължително непременно да е така.

Брайън се е превърнал в емоционална лавина, устремена право към стъклената къща, която така старателно съм построил. Трябва да го вкарам вътре.

— Господин Фицджералд, знаехте ли, че дъщеря ви ще заведе дело срещу вас и съпругата ви?

— Не.

— Когато го направи, говорихте ли с нея за това?

— Да.

— Въз основа на този разговор, господин Фицджералд, какво направихте?

— Изнесох се от къщи заедно с Ана.

— Защо?

— Тогава вярвах, че Ана има правото да обмисли решението, а не можеше да го направи, докато живееше в дома ни.

— След като се изнесохте заедно с Ана, след като говорихте с нея надълго и нашироко, защо е завела това дело — съгласен ли сте с искането на съпругата си Ана да продължи да бъде донор на Кейт?

Отговорът, който сме репетирали, е „не“. Това е сърцевината на случая ми. Брайън се навежда напред, за да отговори.

— Да — казва той.

— Господин Фицджералд, според вас… — започвам, а после осъзнавам какво е направил току-що. — Моля?

— Все още искам Ана да дари бъбрек — признава Брайън.

Втренчвам се в свидетеля, който току-що ме е прецакал, и се опитвам да намеря почва под краката си. Ако Брайън не подкрепи решението на Ана да престане да бъде донор, на съдията ще му е значително по-трудно да отсъди в полза на еманципацията.

Същевременно чувам с невероятна яснота тихия звук, който се изтръгва от устата на Ана, тихото разбиване на сърце, което настъпва, когато осъзнаеш, че това, което си помислил за дъга, всъщност е само игра на светлината.

— Господин Фицджералд, вие желаете да подложите Ана на сериозна операция, която ще завърши със загубата на орган, за да облагодетелствате Кейт?

Странно е да наблюдаваш как един силен мъж рухва.

— Можете ли да ми кажете какъв е правилният отговор? — пита дрезгаво Брайън. — Защото аз не знам къде да го потърся. Знам кое е правилно. Знам кое е честно. Но тези неща нямат значение в случая. Мога да седя и да мисля за това, и да ви кажа кое е редно и необходимо. Мога дори да ви кажа, че трябва да има по-добро решение. Но изминаха тринайсет години, господин Александър, а все още не съм го намерил.

Бавно се отпуска напред, прекалено едър за малкото място, и челото му се отпуска на хладната пръчка дърво, която обгражда свидетелското място.

Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка, преди Сара Фицджералд да започне кръстосания си разпит, та свидетелят да остане за малко сам. С Ана слизаме до машините за напитки, където можеш да похарчиш един долар за слаб чай и още по-безвкусна супа. Тя седи, подпряла пети на пречката на едно столче, и когато й подавам чаша горещ шоколад, я оставя на масата, без да отпие.

— Никога не съм виждала баща си да плаче — казва тя. — Майка ми да, тя постоянно плаче заради Кейт. Но татко — е, ако е имало моменти, когато е рухвал, го е правил някъде, където да не го виждаме.

— Ана…

— Мислиш ли, че аз съм виновна? — пита тя и се извръща към мен. — Смяташ ли, че не биваше да го моля да идва днес?

— Съдията щеше да го помоли да даде показания, дори и ти да не беше — поклащам глава. — Ана, и ти ще трябва да го направиш.