Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Дантон скочи настръхнал.

— Да — извика той, — аз съм публично момиче, продадох плътта си, но спасих света.

Робеспиер отново започна да гризе ноктите си. Той не можеше нито да се засмее, нито да се усмихне. Липсваха му мълниеносният смях на Дантон и хапливата усмивка на Марат.

Дантон подзе:

— Аз съм като океана — имам приливи и отливи, при отлив се вижда дъното ми, а при прилив изпъкват вълните ми.

— Вашата пяна — каза Марат.

— Стихията ми — каза Дантон.

Марат бе станал едновременно с Дантон. Той също избухна. Смокът изведнъж се превърна в дракон.

— О! — извика той. — О, Робеспиер! О, Дантон! Вие не искате да ме слушате! Е добре, направо ще ви кажа, че вие сте загубени! Вашата политика стига до безизходици и не може да отиде по-далече; вие вече нямате изход; и вие действувате така, че затваряте пред себе си всички врати, с изключение тази на гроба.

— Това е нашето величие — каза Дантон.

И той вдигна рамене.

Марат продължи:

— Дантон, пази се. Вернийо също има широка уста и дебели устни и свива гневно вежди; Вернийо също е сипаничав като Мирабо и като тебе; това не попречи на 31 май. О, ти вдигаш рамене! Понякога вдигането на раменете поваля главата. Аз ти казвам, Дантон, важният ти глас, разхлабената ти връзка, меките ти ботуши, твоите малки закуски и твоите големи джобове гледат към Луизет.

Луизет беше гальовното име, с което Марат наричаше гилотината.

Той продължи:

— А пък ти, Робеспиер, си умерен, но тази умереност няма да ти послужи за нищо. Хайде, пудри се, вчесвай се, четкай се, конти се, гизди се, сменяй бельото си, бъди важен, фризиран и ондулиран, пак няма да отидеш по-далеч от площад „Грев“ 218; прочети декларацията на Брауншвайг; няма да бъдеш третиран по-добре от кралеубиеца Дамиен, така че докарвай се на модата, докато чакаш да те докарат там с четири коня.

— Ехо от Кобленц! — каза Робеспиер през зъби.

— Робеспиер, аз не съм ехо на никого, аз съм гласът на всичко. О, млади сте вие, млади! На колко си години ти, Дантон? На тридесет и четири години. На колко години си ти, Робеспиер? На тридесет и три години. А пък аз живея вечно, аз съм старото човешко страдание, аз съм на шест хиляди години.

— Това е истина — отвърна Дантон, — шест хиляди години Каин 219се е запазил в злобата, както жабата в камъка, скалата се разчупва, Каин изскача сред хората и ето го Марат.

— Дантон! — извика Марат.

И в очите му се появи оловносив блясък.

— Е добре, какво? — каза Дантон.

Така говореха тия трима страшни човека. Разпра на мълнии.

Разговорът стихна; всеки от тия титани за миг потъна в мислите си.

Лъвовете се разтревожиха за хидрите. Робеспиер много побледня, а Дантон много се изчерви. И двамата бяха изтръпнали. Свирепият блясък в зениците на Марат бе угаснал; спокойствието, властното спокойствие отново се бе изписало върху лицето на този човек, страшен и за страшните.

Дантон се чувствуваше победен, но не искаше да се предаде. Той подзе:

— Марат говори с много повишен тон за диктатура и единство, но той има само една сила — да разединява.

Разтваряйки тънките си устни, Робеспиер добави:

— Аз съм на мнението на Анахарсис Клоотс 220; казвам: нито Ролан, нито Марат.

— А пък аз — отвърна Марат — казвам: нито Дантон, нито Робеспиер.

Той изгледа втренчено двамата и добави:

— Оставете ме да ви дам един съвет, Дантон. Вие сте влюбен, вие мислите отново да се ожените, не се занимавайте повече с политика, бъдете разумен.

И като направи крачка назад към вратата, за да излезе, той им отправи високомерен поздрав:

— Сбогом, господа.

Дантон и Робеспиер изтръпнаха.

В този момент от дъното на стаята се чу глас, който каза:

— Ти грешиш, Марат!

Всички се обърнаха. Когато Марат избухна, без те да забележат, някой бе влязъл през вратата в дъното.

— Ти ли си, гражданино Симурден? — каза Мафат. — Добър ден.

Наистина беше Симурден.

— Казах, че грешиш, Марат — подзе той.

Марат позеленя — това бе неговият начин да побледнява.

Симурден добави:

— Ти си полезен, но Робеспиер и Дантон са необходими. Защо ги заплашваш? Единство! Единство, граждани! Народът иска да има единство.

Това появяване подействува като студена вода и като вмъкнал се чужд човек в семейна свада успокои атмосферата, ако не напълно, то поне повърхностно.

Симурден се приближи до масата.

Дантон и Робеспиер го познаваха. В Конвента на пейките за публиката те често бяха забелязвали този едър, мрачен човек, когото народът поздравяваше. Все пак формалистът Робеспиер попита: