Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Лорд Балкарас, губернатор на острова, и принц дьо Латур-д’Оверн го бяха лично довели и настанили в кораба. Желамбр, тайният агент на принцовете, бивш телохранител на господин граф д’Артоа 19, лично бе следил как се подрежда неговата кабина, като толкова много се престараваше в грижите и уважението към тази личност, че въпреки своето благородство вървя след стареца с куфара му в ръка. Разделяйки се с него, за да се върне на брега, господин дьо Желамбр дълбоко се бе поклонил на този селянин; лорд Балкарас му бе казал: „Добра сполука, генерале!“, а принц дьо Латур-д’Оверн му бе казал: „Довиждане, братовчеде“.

„Селянинът“ — с това име хората от екипажа веднага започнаха да наричат техния пътник в кратките разговори, които морските хора водят помежду си; но, без да знаят подробности, те добре разбираха, че този селянин не е селянин, както бойната корвета не беше товарна корвета.

Имаше слаб вятър. „Клеймор“ напусна Боннюи, мина пред Булей-Бей и известно време се виждаше, докато промени курса си; после се смали и изчезна в увеличаващия се мрак на нощта.

Един час по-късно, върнал се в дома си в Сент-Елие, Желамбр изпрати по куриера от Саутхамптън съобщение от четири реда до господин граф д’Артоа в генералния щаб на Йоркския херцог 20. Съобщението гласеше:

„Ваше височество, заминаването току-що се състоя. Успехът сигурен. След осем дни цялото крайбрежие, от Гранвил до Сен-Мало, ще пламне.“

А четири дни преди това депутатът Прийор 21от департамента Марна, изпратен със специална мисия при Шербурската крайбрежна армия, по това време пребиваващ в Гранвил, бе получил чрез таен пратеник следното донесение, написано със същия почерк като на съобщението с четирите реда:

„Гражданино депутат, на 1 юни, по време на прилива, бойната корвета «Клеймор» с прикрита батарея ще отплува, за да свали на бретонския бряг един мъж със следните белези: ръст висок, стар, коси бели, облекло селско, ръце аристократически. Утре ще Ви изпратя повече подробности. Той ще слезе от кораба на 2 сутринта. Уведомете ескадрата, пленете корветата, заповядайте да се гилотинира човекът.“

Вместо да тръгне на юг и да се отправи към Сент-Катрин, корветата се насочи на север, после зави на запад и решително навлезе във водите между Серк и Джърси, в пролива, наречен „Пътят на поражението“. Тогава нямаше фарове никъде по тия два бряга.

Слънцето отдавна бе залязло; нощта бе тъмна, по-тъмна, отколкото обикновено са летните нощи; трябваше да има луна, но огромни облаци, по-често явление при равноденствието, отколкото при слънцестоенето, покриваха небето и по всяка вероятност луната щеше да стане видима едва когато стигне до хоризонта, тоест при залязването й. Някои облаци висяха ниско до морето и го покриваха с мъгла.

Цялата тази тъмнина беше благоприятна.

Намерението на лоцмана Гакоал беше да остави Джърси вляво, а Гърнзи вдясно и със смела маневра да мине между Ханоа и Доувър, за да стигне до някой залив по крайбрежието на Сен-Мало — път, по-дълъг от тоя през Манкие, но по-сигурен, тъй като на френската ескадра беше заповядано особено да охранява водите между Сент-Елие и Гранвил.

Ако вятърът благоприятствуваше, ако не се случеше нещо непредвидено и ако използуват всички платна на корветата, Гакоал се надяваше да достигне брега на Франция на разсъмване.

Всичко вървеше добре; корветата отмина Гро-Не; към девет часа времето започна да се мръщи, както казват моряците, духна вятър и морето се раздвижи; обаче вятърът беше попътен, а и морето развълнувано, без да бъде яростно. Все пак при някои удари на вълните предницата на корветата биваше заливана с вода.

„Селянинът“, когото лорд Балкарас бе нарекъл „генерал“ и на когото принц дьо Латур-д’Оверн бе казал „братовчеде“, се държеше като моряк, спокойно и сериозно се разхождаше по палубата на корветата. Сякаш не забелязваше, че тя е доста силно разлюляна. От време на време той изваждаше от джоба на жакета си таблетка шоколад, която чупеше и дъвчеше на парченца; макар и с бели коси, всичките му зъби бяха здрави.

Той не говореше на никого, освен понякога тихо и кратко на капитана, който го слушаше с уважение и като че ли считаше, че този пътник има по-голяма власт от самия него.

Корветата „Клеймор“, умело направлявана, незабелязано приближи в мъглата стръмния северен бряг на Джърси, държейки се близо до сушата, за да избегне опасната подводна скала Пиер дьо Лик, която се намира по средата на пролива между Джърси и Серк. Гакоал, застанал прав при кормилото, съобщаваше едно след друго имената Грев дьо Лик, Гро-Не, Племон, плъзгаше корветата между тази верига от рифове почти опипом, но с увереността на човек, който се чувствува у дома си и познава океана. На носа на корветата нямаше фенери от страх да не бъде открито присъствието й в тези охранявани води. Радваха се на мъглата. Стигнаха до Гранд-Етап; мъглата бе толкова гъста, че едва се забелязваше високият силует на Пинакл. Чуха как камбаната на Сент-Уен удари десет часа, това значеше, че вятърът духа все откъм задната част на кораба. Всичко продължаваше да върви добре; морето ставаше все по-бурно поради близостта на Корбиер.