Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Сержантът извика:

— Мълчание в редиците!

— Мълчим, сержанте — подзе гренадирът, — но все пак е неприятно, че една красива жена като тази е изложена на опасност заради хубавите очи на някакъв поп.

— Гренадире — каза сержантът, — ние не сме тук в клуба на секцията „Пик“. Без словоизлияния.

И като се обърна към жената:

— А твоят съпруг, госпожо? Какво прави? Какво стана с него?

— Стана на нищо, тъй като го убиха.

— Къде?

— На плета.

— Кога?

— Преди три дни.

— Кой?

— Не зная.

— Как да не знаеш кой е убил мъжа ти?

— Не.

— Някой от сините? Някой от белите?

— С куршум от пушка.

— Преди три дни ли?

— Да.

— Откъм коя страна?

— Откъм Ерне. Мъжът ми падна. Това е.

— И откакто мъжът ти е мъртъв, ти какво правиш?

— Водя децата си.

— Къде ги водиш?

— Пред себе си.

— Къде спиш?

— На земята.

— Какво ядеш?

— Нищо.

Сержантът направи такава военна гримаса, при която мустаците се опират в носа.

— Нищо?

— Искам да кажа трънки, къпини, останали от миналата година, сухи боровинки, папратови ластари.

— Да. С други думи нищо.

По-голямото момче, което сякаш разбра, каза: „Гладен съм“.

Сержантът извади от джоба си парче хляб от своя запас и го подаде на майката. Майката разчупи хляба на две и даде по парче на децата. Малките захапаха лакомо.

— Тя не остави за себе си — изръмжа сержантът.

— Защото не е гладна — каза един войник.

— Защото е майка — каза сержантът.

Децата спряха да ядат.

— Да пия — каза едното.

— Да пия — каза другото.

— Няма ли извор в тази дяволска гора? — каза сержантът.

Лавкаджийката взе бакъреното канче, което висеше на колана й до звънчето, завъртя кранчето на бидона, който носеше през рамо, наля няколко капки в канчето и го поднесе до устните на децата.

Първото пи и направи гримаса.

Второто пи и плю.

— И все пак е хубаво — каза лавкаджийката.

— От скоросмъртницата ли е? — попита сержантът.

— Да, и то от най-хубавата. Ама тия са селяни.

И тя избърса канчето си.

Сержантът подзе:

— И така значи, госпожо, спасяваш се.

— Налага се.

— През поля и гори, сякаш някой те гони?

— Тичам с всички сили, после крача и после падам.

— Бедната жена! — каза лавкаджийката.

— Хората се бият — измънка жената. — Навсякъде съм заобиколена от пушечна стрелба. Не зная кой какво иска. Убиха мъжа ми. Само това разбрах.

Сержантът звънко удари в земята приклада на пушката си и извика:

— Колко е глупава тая война, каква магария!

Жената продължи:

— Миналата нощ ние спахме в хралупа.

— И четиримата?

— И четиримата.

— Спали сте?

— Спахме.

— Значи — каза сержантът, — спали са прави.

И се обърна към войниците:

— Другари, кухото стъбло на едно старо, дебело, мъртво дърво, в което човек може да се вмъкне като в ножница, тия диваци наричат хралупа. Какво друго може да се очаква от тях? Те не са парижани.

— Да спи в кухината на някакво дърво! — каза лавкаджийката. — И то с три деца!

— А когато малките са хленчели — подзе пак сержантът, — хората, които са минавали и нищо не са виждали, колко много са се зверили, чувайки дървото да вика: „Татко, мамо!“

— Лято е, за щастие — въздъхна жената.

Тя гледаше смирено земята, а в нейния поглед се четеше ужасът й от катастрофите.

Мълчаливи, войниците бяха заобиколили тази човешка мъка.

Една вдовица, три сирачета, бягство, безпомощност, самота, бушуваща война навред, глад, жажда, нищо друго за храна освен тревата, никакъв друг покрив освен небето.

Сержантът се приближи до жената и втренчи поглед в детето, което сучеше. Малкото изпусна цицката, спокойно обърна главичка, погледна с хубавите си сини зеници страшното космато лице, настръхнало и свирепо, навело се над него, и започна да се усмихва.

Сержантът се изправи, другите видяха как една голяма сълза се търкулна по бузата му и като перла се спря в мустаците му.

Той извиси глас:

— Другари, от всичко това заключавам, че батальонът ще стане баща. Приема ли се? Ние осиновяваме тия три деца.

— Да живее Републиката! — извикаха гренадирите.

— Прието — каза сержантът.

И той простря двете си ръце над майката и трите деца.

— Това са — каза той — децата на батальона „Червеният калпак“.

Лавкаджийката подскочи от радост.

— Три глави в един калпак! — извика тя.

После тя избухна в ридания, прегърна лудешки бедната вдовица и й каза:

— А малката има вече дяволит вид!