Джералд Даръл - Пияната гора

— Какво да ги правим? — попита най-сетне Джеки.

— Нямам ни най-малка представа. Не можем да ги оставим да се разхождат така наоколо. Ще ги избият в момента, в който си тръгнем оттук.

— Опита ли се да ги прогониш по-далече?

— Опитах всичко, не съм ги натупал още с пръчка по главите. Чисто и просто не желаят да си отиват.

По това време Дракула се отказа от борбата за късчето сланина в полза на водния бик и на ибисите и правеше най-настойчиви опити да се промъкне в своята клетка през телената мрежа, през която не би могло да премине дори колибри.

— Много ми се иска — изрекох злорадо аз — някой от онези поплювковци да можеше да види всичко това.

— Какви поплювковци?

— Онези сантиментални всезнайковци, които непрестанно ми натякват колко е жестоко да затварям бедните диви животни в малки дървени сандъчета. Много ми се иска да видят с какво „желание“ се втурват нашите космати и пернати събратя към свободата, щом като им се предостави такава възможност.

Една от кариамите дойде при мен и започна да кълве връзката на обувките ми, смятайки я вероятно за огромен червей. Дракула в края на краищата се отказа от опитите си да се вмъкне в собствената си клетка. Той се задоволи да се провре между дървените решетки, да влезе в клетката на ибисите и сега седеше вътре, цвъртеше възторжено и ни гледаше със замъглени очи.

— Е, добре — промълвих най-сетне аз, — струва ми се, че ако ги оставим така, те ще огладнеят, ще тръгнат да си търсят храна и така ще решим въпроса. Утре вече няма да остане и следа от тях.

Останалата част от деня се оказа истински кошмар. След като решихме в никакъв случай да не храним животните, ние се заехме да задоволим глада само на онези, които вземахме с нас. В това време гладната орда на птиците и животните крещеше, свирукаше, цвъртеше и вдигаше врява, скупчваше се в краката ни, когато ни виждаше с някакъв съд в ръце, нареждаше се в редици до масата, върху която приготвяхме храната и ни хвърляше изпълнени с надежда погледи. Обземаше ни непреодолимото желание да нахраним и тях, но сърцата ни оставаха безучастни и се правехме, че не ги забелязваме. Единствената ни утеха беше в това, че гладът ще ги прогони на следния ден от лагера.

На следващата утрин обаче, когато излязохме да нахраним нашите избраници, отново открихме обитателите на лагера, които изглеждаха по-раздразнени и по-унили, отколкото през предния ден. Животните ни посрещнаха с такъв ярко изразен възторг, че моментално се предадохме и нахранихме всичките. Въпреки това продължавахме да се държим хладно и не им обръщахме внимание, макар и да се скупчваха в краката ни и да съществуваше опасност да ги стъпчем. В разгара на тази суматоха в лагера се появи индианец, понесъл в ръце стар сандък от сапун. Той постави благоговейно сандъка на земята, в самата среда на лагера, отстъпи няколко крачки назад, препъна се от една минаваща в момента зад него кариама, едва запази равновесие, после свали сламената шапка от главата си.

— Buenos dias, senor — каза той. — Донесъл съм ви чудесно бичо.

— О, Господи! — простена Джеки. — Само това ни липсваше.

— Закъснял си, приятелю — отвърнах тъжно аз. Не са ми нужни повече никакви бичос.

Индианецът ме погледна и смръщи вежди.

— Но, сеньор, вие казахте, че купувате бичос?

— Така казвах преди революцията. Сега нищо повече не купувам, защото не мога да отведа тези бичос с мене… Няма параходи. — Аз посочих с ръка плъпналите из лагера птици — виждаш ли, наложи се да пусна всички бичос на свобода.

Индианецът се огледа объркано наоколо.

— Но те не са си отишли! — забеляза той.

— Виждам. Но непременно ще си отидат. Съжалявам много, но повече животни няма да купувам.

Индианецът не сваляше очи от мене. Той бе съвсем убеден, че изгарям от любопитство да надникна в сандъка от сапун и да видя какво бичо е донесъл.

— Хубаво бичо — проговори отново той с ласкав глас, — много хубаво бичо… muy bravo, muy venenoso 66 66 Много силно, много отровно (исп.). — Бел.прев. … Много труд ми струваше, докато го уловя.

— Какво е това бичо — попитах, без да мога повече да се въздържам аз.

— Много рядко бичо, сеньор, и muy, muy venenoso — обясни той и черните му очи засвяткаха. — Това е каскабел, сеньор, толкова огромен, че не мога да го опиша. Когато е ядосан, вдига тропот колкото хиляда коня.

Докоснах внимателно сандъка с върха на обувката си и в същия миг отвътре се разнесе странен звук, с който гърмящата змия оповестява на света своето присъствие, лошия си нрав и агресивните си намерения. Това са едни от най-необикновените звуци. Този особен шумолящ звук се заражда като лек шепот и завършва като пукот на детска пушка. Той причинява много по-голям ужас, отколкото обикновеното змийско съскане, тъй като в него има повече кипяща злоба и нарастваща неприязън, като че вещица вари пъкленото си питие.