Джералд Даръл - Пияната гора

Голяма част от нашите животни изчезнаха на следващия ден, макар че около лагера продължаваха да се навъртат едно-две от тях. По обяд пристигна разсилният от радиостанцията и ни каза, че американецът се свързал с тях и им съобщил, че бойните действия в Асунсион временно са прекратени и че ни праща самолета си още същия следобед. Ние се заехме с лудешка бързина да опаковаме останалата част от багажа си, като същевременно утешавахме Паула, която ходеше от стая в стая след нас и издаваше дълги, сърцераздирателни ридания при мисълта за предстоящото ни заминаване. След като прибрахме всичкия багаж, ние се наобядвахме набързо и започнахме да настаняваме животните във временните им клетки. Всички влязоха без колебание в тях, с изключение на Пух, който, изглежда, си въобразяваше, че сме измислили нов и по-префинен начин за изтезание. Отначало се помъчихме да го примамим, като хвърляхме в клетката банани, но той успяваше да ги измъкне с помощта на дългите си артистични пръсти, без да се пъха в нея. В края на краищата, когато не ни остана никакво време за губене, аз го сграбчих с една ръка за врата, а с другата за големия задник и го изтиках с главата напред в клетката, а той се разкрещя като грешник в ада и се хващаше отчаяно с четирите лапи за всичко, което му попадаше. След като влезе вътре, ние му дадохме едно яйце, което той започна да смуче с философско спокойствие и престана повече да ни безпокои.

Междувременно пристигнаха момичетата на Паула и застанаха в скръбна поза, също като на погребение. По лицето на Паула рукна поток сълзи, който ставаше все по-обилен и по-обилен и размаза целия й грим, но тъй като тя явно се опиваше от своята скръб, реших, че това няма никакво значение. Внезапно всички стреснато подскочихме. Паула издаде силен стон, който би направил чест дори на духа на бащата на Хамлет, след което извика със задгробен глас: „Пристигна!“ и отново заизлива ниагарски потоци от горестни сълзи. Далеко от синьото небе се донесе тихото боботене на самолетен двигател и почти в същия миг пред вратата спря камион. Докато товарех в него багажа и животните, Джеки премина през обятията на момичетата на Паула, след което бе притисната към мократа от сълзите, величествена и развълнувана гръд на Паула. Когато дойде моят ред, аз въздъхнах облекчено, тъй като девойчетата на Паула нямаха никакво желание да се прегръщат с мене, само си стиснахме ръцете, при което те правеха малък реверанс, което ме накара да се почувствам като царска особа. Паула хвана с две ръце моята ръка, притисна я към корема си и повдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Adios, senor 67 67 Довиждане, сеньор! (исп.). — Бел.прев. ! — изстена тя и от смуглите й очи се изтърколиха големи сълзи. — Приятно пътуване и на вас, и на вашата сеньора. Ако бъде божията воля, ще се върнете отново в Чако.

Камионът заподскача по прашния и нарязан от коловози път. Ние махнахме от прозорчето за сбогом на Паула и нейните момичета, които приличаха на рояк разкошни тропически птици. Те също размахаха отчаяно ръце и крещяха след нас с пронизителни гласове: „Adios!“

Ние пристигнахме на летището в момента, в който самолетът се спусна надолу като блестящо сребристо водно конче. Той кацна изключително лошо, след което се насочи към нас.

— Аха! — възкликна шофьорът на камиона. — Случи ви се умопобърканият.

— Умопобърканият ли? — учудих се аз. — Какъв умопобъркан?

— Летецът — обясни презрително шофьорът и посочи с палец приближаващия се самолет. — Говори се, че е умопобъркан. Нито веднъж не е кацнал, без самолетът да подскочи няколко пъти като елен.

Когато пилотът изскочи от кабината на самолета, той се оказа нисък и широкоплещест поляк със сребриста коса, с меко и неопределено изражение на лицето, напомнящо това на Белия рицар от книгата „Алиса в огледалния свят“. С помощта на малък ръчен кантар претеглихме нашия багаж и установихме с ужас, че превишаваме с няколко килограма допустимия товар.

— Няма значение — каза пилотът и ни се усмихна. — Струва ми се, че ще се справи.

Натоварихме куфарите си на самолета, след което сами се покатерихме вътре, а шофьорът на камиона наслага върху коленете ми клетките с животните и те се извисиха чак до главата ми. Сара отказа преди половин час да изпие бутилката мляко, но сега реши, че е гладна и се разкряска отчаяно. Принудих се да я извадя от клетката и да я поставя в скута на Джеки, за да се успокои.

Пилотът задърпа механизмите за управление и когато двигателят зарева, върху лицето му изгря радостна детска усмивка. „Много трудно“ — произнесе той и весело се засмя. В продължение на пет минути се движехме в различни направления из полето, докато намерим достатъчно сухо място, откъдето да излетим. Пилотът даде най-сетне газ, самолетът зарева над тревата и започна да подскача и се накланя. Откъснахме се от земята в последния възможен момент и когато прелетяхме само на някакви си петнадесетина сантиметра над върховете на дърветата, които ограждаха летището, пилотът изтри чело с ръка.