Джералд Даръл - Пияната гора

Малката двуколка се появи следобед. Влажният чакъл захруска под колелата й. На капрата седеше Карлос и пляскаше леко задниците на конете с поводите. Той спря пред верандата, скочи на земята и се отправи към мен. Едрите и охранени сиви коне стояха с наведени глави и гризяха замислено железата на юздите.

— Готов ли си, Джери? — попита Карлос.

— Да, готов съм. Останалите тръгнаха ли?

— Да, тръгнаха на коне заедно с Рафаел… Поканих шестима пеони. Достатъчно ли са?

— Превъзходно… чакаме само жена ми — казах аз и се огледах с надежда наоколо.

Карлос приседна на малката стена и запали цигара.

— Жените винаги ни карат да ги чакаме — промълви философски той.

Над главите на конете прелетя огромна жълта пеперуда. Тя застина за миг във въздуха над ушите им, като че размишляваше дали това не е някаква необикновена и окосмена разновидност на змийската лапад. Конете разклатиха енергично глави и пеперудата отлетя, като се стрелкаше замаяно на зигзаг във въздуха. През тъмните кедри прелетя колибри, замря внезапно във въздуха, върна се петнадесетина сантиметра назад, обърна се и се спусна стремглаво към нисък и поклащан от вятъра клон на кедъра. Там улови някакво паяче, издаде тих победоносен писък и отново се стрелна между портокаловите дървета. Джеки се появи на верандата.

— Здравейте! — извика весело тя. — Готови ли сте?

— Да — отвърнахме в един глас с Карлос.

— Сигурни ли сте, че не сте забравили нищо? Киноапарата, филмите, светломера, филтрите, триножника?

— Всичко сме взели — отвърнах самодоволно аз. — Нищо не сме оставили, нищо не сме забравили.

— А чадър взехте ли? — заинтересува се тя.

— По дяволите, забравихме. — Аз се обърнах към Карлос. — Може ли да ми услужиш с чадър?

— Чадър ли? — озадачи се Карлос.

— Да, чадър.

— А какво е това чадър? — попита той, понеже не знаеше тази дума на английски.

Изключително трудно е, без каквато и да е предварителна подготовка, да се даде убедително обяснение на чадъра.

— Това е такова нещо, което се употребява по време на дъжд — обясних аз.

— Може да се сгъва — добави Джеки.

— А когато завали дъжд, се отваря.

— Прилича на гъба.

— А! — възкликна Карлос и лицето му се проясни. — Разбрах.

— Имате ли такова нещо в къщи?

Карлос ме погледна укорително.

— Разбира се… Нали ти казах, че у нас има всичко.

Той потъна някъде в къщата и се върна с малко, украсено с ярки цветове книжно японско чадърче, голямо колкото половината от диаметъра на велосипедна капла.

— Ще свърши ли работа? — попита гордо той и го завъртя така, че багрите му се сляха в цветен кръг.

— Нямате ли по-голям?

— По-голям ли? Не, няма по-голям. А защо ти е чадър, Джери?

— Да хвърля сянка върху камерата, за да не се прегрява филмът от слънцето.

— Аха! — възкликна Карлос. — Ще свърши работа. Аз ще го държа.

Седнахме в малката двуколка, Карлос плесна мощните сиви задници на конете с поводите и им подвикна. Конете въздъхнаха дълбоко и печално и се устремиха напред. Пътят се ограждаше от гигантски евкалипти, чиято кора се белеше на огромни и усукани ленти, под които се подаваше блестящо бялата им сърцевина. По клоните им се виждаха масивни съоръжения от преплетени вейки, наподобяващи огромни купи сено. Това бяха общите гнезда на малките дългоопашати папагалчета — квакери. Тези изящни и зелени като тревата птички прелитаха с цвъртене в клоните над главите ни, спускаха се блеснали на слънчевата светлина към отворите на своите огромни комунални квартири и изчезваха в тях. „Дий, дий!“ подвикна с фалцет Карлос и конете се втурнаха в тромав тръс с възмутено пръхтене. Достигнахме края на дългата, оградена с дървета алея и пред нас се откри блестящата и златиста на следобедното слънце пампа. Конете теглеха двуколката върху влажната от росата трева и обикаляха огромните магарешки бодили, израснали нагъсто на височина колкото качен на кон човек. С разположените по клоните им цветове приличаха на покрити с шипове канделабри с ярки пурпурни пламъци. Една изплашена от нашето появяване американска кукумявка затанцува над входа на своята дупка като малък сив призрак: две крачки на една страна, две крачки на друга, после застина на едно място и впери в нас златистите си очи. Кукумявката заклати глава от една на друга страна, заподскача бързо на място, след това се откъсна от земята и закръжи меко и безшумно във въздуха като облак.

Двуколката продължи да трополи и да се клатушка напред. Пред нас, до самия хоризонт, се простираше пампата — равно и безметежно поле от златиста трева, малко по-тъмно на местата, където растяха по-нагъсто магарешките бодили. Тук-там подобно на малка тъмна вълна върху гладка водна шир се виждаше по някоя гъста горичка с преплетени от вятъра клони, под сенките на която се гушеха стада. Небето беше яркосиньо и по него подобно на охлюви — албиноси върху стъкло на прозорец пълзяха бавно и с достойнство големи пухкави облачета. Магарешките бодили ставаха по-гъсти и по-гъсти и конете все повече и повече ги обикаляха, за да не се натъкнат на тях и изподерат коремите си от острите им бодли. Колелата мачкаха крехките растения с трясък, напомнящ пукота на детско пищовче. Току изпод топуркащите копита изскочи див заек, описа голяма дъга, след това застина на място и се сля напълно с кафеникавата омара на бодилите. В далечината пред нас забелязахме малки тъмни силуети, напръскани с цветни петна — пеоните, качени върху своите коне. Те ни очакваха, събрани вкупом, във високата трева. Конете не стояха на едно място, а поклащаха глави и пристъпяха със ситни крачки наоколо. Пеоните се смееха и разговаряха с блеснали от оживление лица, а когато се полюляваха и извръщаха върху танцуващите си коне, сребърните медальони, украсяващи коланите им, проблясваха ярко на слънцето. Карлос вкара двуколката сред тях и сивите коне спряха, отпуснаха глави и въздъхнаха тежко, като че бяха изнемощели. Карлос и пеоните начертаха плана за действие: пеоните щяха да се разделят на две групи, да яздят в една линия с двуколката по средата. При появата на нанду те щяха да заобиколят птиците и да ги подгонят към двуколката, за да мога да направя снимките.