Джералд Даръл - Пияната гора

— Карлос, надявам се, че няма да ги ловят там, няма да мога да ги снимам от това разстояние.

— Не, не — успокои ме Карлос, — ще ги заобиколят и ще ги подгонят обратно. Да отидем при двуколката, там е по-сенчесто.

— Колко време им е необходимо да ги заобиколят?

— Около пет минути.

Ние се върнахме при колата. Джеки подскачаше като запалянко, наблюдаваше през бинокъла и окуражаваше ловците с някакви нечленоразделни възклицания. Аз поставих камерата в малката, хвърлена от колата сянка и се качих при нея.

— Какво става там? — попитах аз, тъй като в този момент пеоните и птиците изглеждаха като малки точици на хоризонта.

— Потресаващо! — крещеше Джеки и стискаше здраво бинокъла, който се мъчех да изтръгна от ръцете й. — Наистина е потресаващо. Виждаш ли ги как бягат? Досега не знаех, че могат да бягат толкова бързо.

— Дай да погледна.

— Сега, сега, само за минутка. Искам само да видя… О-о-о, не, не, внимавай…

— Какво се случи?

— Направиха опит да се промъкнат обратно, но Рафаел ги забеляза навреме… Ей! Виж само как бяга тази… Виждал ли си някога подобно нещо?

— Не — признах честно аз, — но може би ще дадеш все пак да погледна и аз.

Измъкнах насила бинокъла от ръцете й и го вдигнах към очите си. Нанду се промъкваха между магарешките бодили с такава лекота и грация, която би накарала всеки професионален футболист да умре от завист. Пеоните галопираха насам-натам след тях, като се стараеха да ги държат в плътна група и да ги подгонят обратно към нас. Всички пеони държаха болеадорас в ръце и аз виждах ясно как блестяха завързаните на дълги въжета топки, които размахваха над главите си. Птиците се обърнаха групово и се втурнаха към нас, а пеоните пришпориха конете и ги последваха с тържествуващи викове. Върнах обратно бинокъла на Джеки и скочих долу да се приготвя за снимане. Едва успях да фокусирам камерата и птиците се показаха, побягнали право към мен в плътна група. На около седемдесетина метра те ни забелязаха и всички изведнъж, в един и същ миг завиха под прав ъгъл, като че не един път бяха репетирали най-старателно това движение. Конете ги следваха по петите, изпод копитата им хвърчаха буци черна пръст, болеадорас свистяха пронизително над главите им и описваха неясни, блестящи кръгове. Оглушителните викове, вибриращият тътен на копитата, свистенето на болеадорас преминаха мигновено край нас и отшумяха в далечината. Само дъждосвирците продължаваха да кръжат над нас и да крещят като истерични. Джеки продължаваше да води текущ коментар от колата.

— Рафаел и Едуардо завиват надясно… Продължават да бягат… Ах!… Едно нанду се отбива надясно, Едуардо тръгна след него… ах, сега цялата група се разпръсква… всички се разбягват… сега няма да могат вече да ги съберат… един се кани да хвърли своите болеадорас… ах! Пропусна… само да можехте да видите как се обърна нандуто… какво, за Бога, прави тази птица!… Обръща се… отново бяга насам… Рафаел тръгва след нея… бяга насам… бяга насам…

Току-що бях запалил цигара, но веднага я хвърлих и се втурнах към кинокамерата, защото нандуто приближаваше с трясък през бодилите. Смятах, че ще измине поне четвърт час, преди пеоните да съберат разпръснатите птици, ето защо навих камерата, но не успях да я фокусирам, нито пък да премеря силата на светлината. Сега обаче нямаше време за всичко това, защото птицата приближаваше към нас със скорост двадесет мили в час. Аз завъртях камерата върху триножника, хванах нандуто във визьора и натиснах бутона, изпълнен с надеждата, че от тези снимки все ще излезе нещо. Започнах да снимам, когато нандуто приближи на около петдесетина метра. Рафаел яздеше непосредствено след него и неговата близост очевидно тревожеше птицата, тъй като тя явно не забелязваше нито двуколката, нито кинокамерата и се носеше право срещу мене. Джеки издаваше над мен тихи развълнувани стонове. Нандуто продължаваше своя бяг към мен и изпълни целия визьор. Започнах да се безпокоя, тъй като птицата, изглежда, не забелязваше нито мене, нито кинокамерата, а аз не изпитвах никакво желание стотина килограмовата птица да се блъсне с всички сили в мене. Като се помолих кратко на Бога, аз продължих да натискам копчето с пръст. Нандуто изведнъж ме съзря, в очите му проблесна някакво нелепо смешно изражение на ужас, мускулите, на тялото му се свиха, то направи отчаян и внезапен завой и изчезна от погледа ми. Изправих се и изтрих чело. От безопасното си място в колата Джеки и Карлос ме гледаха с кръгли от ужас очи.