Джералд Даръл - Пияната гора

— А как ще отидем сега до Белграно? — попитах аз.

— Ще вземем такси — отвърна Бебита.

Аз държах под двете си мишци по един лебед и се чувствах така, както вероятно се е чувствала Алиса, когато е играла крокет с фламингото.

— Няма да можем да влезем в таксито с този багаж — казах аз, — на шофьорите е забранено да превозват животни… И преди сме имали неприятности по този въпрос.

— Почакайте тук, сега ще намеря такси — заяви Бебита, прекоси плавно улицата до пиацата, спря се до едно такси с най-антипатичния и отблъскващ шофьор и се върна с него при нас.

За миг шофьорът впери слисан поглед в чувалите, които стисках под двете си мишници и от които се подаваха като питони шиите на лебедите, и се обърна към Бебита.

— Това са бичос — изрече той, — забранено е да ги превозваме. Бебита му се усмихна.

— Но ако не знаехте, че имаме б-б-бичос, никой нямаше да ви об-об-обвини в нищо — възрази тя.

Шофьорът се зашемети от усмивката й, но продължи да упорства.

— Всеки вижда, че това са бичос — запротестира той.

— Виждат се само тези — отвърна Бебита и посочи лебедите, — ако ги поставите в б-б-багажника, вие просто няма да ги виждате.

Шофьорът недоверчиво изсумтя.

— Добре. Помнете обаче, че нищо не съм видял. Ако ни спрат, ще отричам всичко.

И така ние се отправихме към Белграно: лебедите натъпкахме в багажника, а предната седалка отрупахме с клетки, от които се носеше същински хор от птичи гласове и пърхане на крила. Шофьорът обаче се правеше, че не забелязва нищо.

— Как успяваш да принуждаваш тези шофьори да изпълняват желанията ти? — попитах аз. — Понякога не мога да ги убедя да вземат мене, да не говорим за животните.

— Но те са толкова мили — отвърна Бебита и се загледа нежно в тлъстия врат на нашия шофьор. Те винаги се стараят да услужат на човека.

Само въздъхнах. Бебита притежаваше някаква магическа сила, на която не можеше да устои никой. Много се дразнех, когато наричаше ангел някой човек, приличащ на избягал каторжник, и правеше абсурдни изводи за него, а той неочаквано започваше да се държи точно така, както си го представяше тя. Всичко това много ме озадачаваше.

Закупените в последния миг животни ни създадоха известни затруднения. Нашият кораб тръгваше на следващия следобед и дотогава трябваше да ги настаним в подходящи клетки, а това беше много трудна работа. Ние позвънихме на Карлос и Рафаел. Те се отзоваха на отчаяния ни зов и пристигнаха в Белграно, придружени от братовчеда си Енрике. Втурнахме се в пълен състав до местния склад за дървени материали и докато аз нахвърлях чертежите на необходимите ми клетки, дърводелецът започна да изрязва с лудешка бързина отделните детайли от шперплат с помощта на циркулярния трион. След това, залитайки под тежестта на товара, ние пренесохме дървения материал до къщата в Белграно и се заехме да сковем от тях клетки. Към единадесет и половина същата вечер направихме клетки едва за една четвърт от птиците. Когато разбрахме, че ще се наложи да работим цяла нощ, ние изпратихме Джеки в хотела, за да може на следното утро, когато щяхме да се чувстваме ужасно, поне тя да е отпочинала и да се е наспала добре, за да може да нахрани сама животните. Карлос изтича набързо до най-близкото кафене и донесе топло кафе, кифли и бутилка джин. Подкрепихме се и отново пристъпихме към изработването на клетките. В дванадесет без десет някой почука на външната врата.

— Това — обърнах се аз към Карлос — е първият разгневен съсед, дошъл да попита за какъв дявол сме се разчукали по това време на нощта… По-добре иди ти. От този джин не мога да кажа дори две думи на испански.

Карлос се върна скоро, придружен от слаб човек с очила и подчертано американско произношение, който се представи като господин Хан, буеносайреския кореспондент на „Дейли мирър“.

— Чух, че едва сте успели да се спасите от революцията в Парагвай и много ми се иска да узная цялата случка от вас — обясни той целта на своето посещение.

— Разбира се — отвърнах аз, предложих му гостоприемно една клетка за сядане и му налях пълна чаша с джин. — Какво по-точно ви интересува?

Той помириса подозрително джина, огледа клетката, преди да седне върху нея, и извади бележника си.

— Всичко — произнесе решително той.

И аз започнах да му разказвам за нашето пътешествие из Парагвай. Моето цветисто обяснение се придружаваше от удари на чук, стържене на трион и дори испански ругатни, произнасяни на висок глас от Карлос, Рафаел и Енрике. Накрая господин Хан остави своя бележник настрана.