Джералд Даръл - Пияната гора

В тази книга се разказва за шестмесечното пътешествие до Южна Америка, което предприехме с моята жена през 1954 г. Възнамерявахме да направим сбирка от обитаващите тази част на света редки животни и да ги доставим живи на някои зоологически градини в Англия. От наша гледна точка това пътешествие завърши с неуспех, тъй като редица непредвидени обстоятелства объркаха напълно плановете ни. Нашето пътешествие трябваше да се състои от две части. Преди всичко искахме да се спуснем до най-южната точка на континента, до Огнена земя, и там да уловим патици и гъски за Севернското дружество за охрана на водоплаващите птици. Когато пристигнахме в Буенос Айрес, разбрахме, че сме попаднали в разгара на туристическия сезон и всички билети за самолетите, отправящи се на юг към аржентинските езера и оттам за Огнена земя, са продадени за месеци напред. Пътуването с параход бе свързано със същите трудности. Понеже нямаше да успеем да се доберем до нашата цел по време на гнезденето на птиците, ние се отказахме с голямо съжаление от тази част на пътуването. Нашият втори план предвиждаше да се отправим за Парагвай и в продължение на няколко седмици да събираме животни, след което, без да бързаме, да се върнем в Буенос Айрес по реките Парана и Парагвай. И този план се осуети, само че по политически причини. И така вместо с голяма сбирка ние се завърнахме от Южна Америка само с няколко животинки. Но даже и неуспехът има светли страни, защото тези животни се постарах да опиша в настоящата книга.

Когато параходът вряза нос в пристанището, ние се облакътихме на перилата и вперихме очаровани погледи в постепенно разкриващата се край нас панорама на Буенос Айрес. Небостъргачите впиваха върхове в яркосиньото небе като разноцветни сталагмити, изпъстрени с милионите блеснали на слънцето прозорци. Продължавахме да съзерцаваме възхитени, когато параходът пристана край един от трите кея, и над главите ни надвиснаха огромни сгради, неясните отражения, на които се запоклащаха в леко вълнуващите се тъмни води. Размишленията ни за съвременната архитектура прекъсна един мъж, така поразително приличащ на Адолф Менжу 1 1 Адолф Менжу — известен американски киноактьор. — Бел.прев. , че за миг дори се усъмних дали наистина се намираме на другия край на американския континент. Като си проправяше надменно път през препълнената палуба с жестикулираща, крещяща и воняща на чесън тълпа от емигранти, той се изправи пред нас спокоен, без да бърза, и в такъв безупречен вид, че човек едва ли можеше да повярва, че температурата на сянка достигаше около 90° по Фаренхайт 2 2 Повече от 32° по Целзий. — Бел.прев. .

— Джибс, от посолството — представи се той и се усмихна. — Търсих ви навсякъде из първа класа. Никой не ме предупреди, че пътувате тук, долу.

— И ние не знаехме, че ще пътуваме тук, докато не се качихме на парахода — обясних му аз, — но беше вече много късно.

— Това… хъм… хъм… пътешествие, вероятно е било твърде необичайно за вас — забеляза мистър Джибс и хвърли гневен поглед към един едър испански селянин, който се изплю възторжено на косъм от крака му — при това според мен тук е и твърде влажно.

Мистър Джибс започна ужасно да ми харесва.

— Дребна работа — отвърнах небрежно аз, — трябваше да бъдете тук в бурно време, тогава наистина става много влажно.

Мистър Джибс леко потръпна.

— Представям си колко много ви се иска да слезете на брега — каза той. — Всичко ще се уреди и ще ви преведа за минута през митницата.

Моята симпатия към мистър Джибс премина в дълбоко уважение, когато видях неговото непринудено държание в митницата. Усмихнат, вежливо и в същото време уверено разменяше тук-там по някоя и друга дума с чиновниците. Той извади от джобовете си някакви огромни бланки, изпъстрени с червени печати, за десетина минути измъкна нашия необикновен багаж от митницата и ние го натоварихме на таксито. След това се понесохме по широки като река Амазонка улици, оградени от небостъргачи, дървета и прекрасни паркове. Само час след нашето пристигане бяхме настанени в чудесен апартамент на седмия етаж, с изглед към пристанището. Мистър Джибс отскочи до посолството сигурно да извърши още няколко чудеса до обяд и ни остави да си отпочинем от пътуването. След половинчасово обучение в сложното изкуство, свързано с употребата на аржентинските телефони, ние прекарахме един приятен час, като позвънихме на всички, до които имахме препоръчителни писма, и им съобщихме за нашето пристигане.