Джералд Даръл - Пияната гора

— Но вие не бива да карате колата през лампата… та това не е джип! — възпротивих се аз.

— А и баща ти току-що смени ресорите — напомни й Ян.

Върху лицето й се разля очарователна усмивка.

— Ще карам много бавно — отвърна тя и като разбра, че се двоумим, добави лукаво, — помислете само колко по-голямо разстояние можете да изминете с колата.

И така ние заподскачахме през пампата по посока на първата дупка. Ресорите на колата скрибуцаха мелодично и всички, освен Сънливото съселче изпитвахме страшно угризение на съвестта.

Откритата от нас дупка се оказа дълга около два и половина метра, извиваше слабо под форма на буквата „С“ и се спускаше на повече от половин метър под повърхността на земята. Установихме това, като бъркахме внимателно с дълга и тънка бамбукова пръчка. След като очертахме с пръчици приблизителното разположение на гнездото, ние се заловихме за работа и на всеки половин метър от тунелчето изкопавахме по една малка шахта. После проверявахме внимателно разположената между две шахти част от тунелчето и като се убеждавахме, че там няма нищо, го запушвахме с буци пръст. Най-сетне изкопахме последната шахта и ако нашето примитивно изчисление се окажеше вярно, тя трябваше да ни насочи право към гнездовата камера. Ние работехме в напрегнато мълчание и разравяхме твърдо изпечената почва. От време на време притискахме уши към земята, но отвътре не се чуваше ни най-слаб звук и аз бях уверен, че дупката ще се окаже празна. Ето че откъртихме и последната бучка пръст и тя изведнъж пропадна в гнездото. От разкрилата се тъмна дупка в нас се втренчиха сивопепеляви личица с огромни златисти очи. От гърдите ни се изтръгнаха ликуващи викове, а малките сови запримигваха бързо-бързо с очи и затракаха човки като кастанети. Те изглеждаха така пухкави и очарователни, че забравил напълно навиците на совите, аз протегнах ръка към разрушеното гнездо и понечих да уловя едно от тях. От изплашени мънички и пухкави птиченца с огромни очи те се превърнаха начаса в разярени фурни. Наежиха перушината на гърба си, станаха два пъти по-едри, разпериха крилца и като ги държаха от двете си страни като щитове, се нахвърлиха с нокти и клюнове върху ръката ми. Отскочих назад и засмуках окървавените си пръсти.

— Ще се намери ли парче дебел плат? — попитах аз. — Нещо по-плътно от носна кърпа, за да хвана тези „невинни“ сладурчета?

Сънливото съселче припна към колата и се върна със стар и изпоцапан с машинно масло пешкир. Обвих два пъти ръката си с него и предприех нов опит. Този път успях да сграбча една от малките птици. Макар и пешкирът да ме предпазваше от човката, острите нокти все пак се добраха до ръката ми. То се залови здраво за пешкира и отказваше да го пусне, затова с големи усилия успяхме да го освободим от него и да го пуснем в една торба. Останало самичко, братчето като че изгуби желание за съпротива и много по-лесно се остави да го хванем и пуснем в торбата. Върнахме се при колата разгорещени и изпоцапани от пръст, но безкрайно доволни от себе си.

През останалата част от деня криволичихме из пампата и оглеждахме къде от тревата ще излетят двойка пещерни сови. След това обикаляхме мястото, откривахме дупката и започвахме да я разкопаваме. Предсказанията на Ян се оправдаха и ние изпитахме повече разочарования, отколкото радост, но към края на деня (когато ми се струваше, че сме разкопали няколко мили подземни проходи) ние се върнахме в естансията с осем малки птиченца в торбата. Те моментално се заеха да унищожават месо и бръмбари в такова голямо количество, че неволно се запитахме дали техните обезпокоени родители ще се натъжат от раздялата си с тях, или ще приемат изчезването им като акт на проявено към тях милосърдие!

След като се сдобихме с първите животни от Лос Инглесес, в кратко време се появиха и други. На следващия ден след залавянето на пещерните сови един пеон донесе в къщата кутия с две току-що оперени кукувици гуира. Тези птици се срещат често в Аржентина, а в Парагвай още по-често. По форма и размери приличат на английския скорец, но с това тяхното сходство приключва, защото гуирите са покрити с бледо бежово-кремава перушина със зеленикаво-черни резки, имат раздърпани червеникавокафяви качулки на главите и дълги като на свраки опашки. Те се движат из гъсталаците и горите на малки групички от десет до двадесет и са много красиви, когато се реят задружно от храст на храст подобно на хвърчила от кафява амбалажна хартия. Освен възхищението ми от груповия полет на тези кукувици, не се бях замислял сериозно за тях, докато не получих двете новоизлюпени пиленца. Когато отворих кутията, в която бяха затворени, моментално разбрах, че кукувиците гуира не приличат ни най-малко, на които и да е други птици. Преди всичко съм дълбоко убеден, че тези птици се излюпват умствено недоразвити и нищо не е в състояние да ме накара да променя мнението си. Отворих капака на кутията и зърнах двете пиленца. Те седяха на дъното с разкрачени крачка, разперени опашки и щръкнали червеникавокафяви качулки. Те ме огледаха спокойно с бледожълтите си очи, които излъчваха равнодушно, замечтано и отнесено изражение, като че птиците слушаха някаква далечна и вълшебна музика, недостъпна за слуха на такъв прост бозайник като мене. След това едновременно подобно на превъзходно обучени изпълнители те вдигнаха още повече качулките си, отвориха жълтите си човчици и изтракаха като същински картечници цяла поредица силни и истерични крясъци. После млъкнаха, отпуснаха качулки, излетяха тежко от кутията и едното кацна на китката, а другото върху главата ми. Това върху китката издаде радостен кудкудякащ звук, премести се настрани към копчетата на ръкавите, наежи качулка и се нахвърли яростно отгоре им. Второто, върху главата ми, сграбчи с човката си дебел кичур коса, разкрачи крака и започна да дърпа с всички сили.