Джералд Даръл: Птици, животни и роднини

Суровата зима не си отиваше, въпреки, че според календара вече беше пролет. Минзухарите проявяваха затрогваща и непоколебима вяра в точната смяна на сезоните и с мъка пробиваха тънката снежна корица. Очакваше се всеки миг да завали нов сняг от сивото навъсено небе, а около къщата свистеше мразовит вятър. Общо взето, времето не предлагаше идеални условия за традиционна семейна среща, и то на собственото семейство.

Жал ми беше, че най-близките ми хора трябваше да понасят несгодите на снежната виелица, точно когато се бяхме събрали за пръв път след Втората световна война. Това не ги предразполагаше да блеснат с цялата си доброта. Изглеждаха по-раздразнителни, по-обидчиви и не особено склонни да се вслушват в мнението на другите.

Бяхме наобиколили буйния огън като сърдити лъвове. Големите игриви пламъци действително можеха да запалят комина. Сестра ми Марго бе стъкнала огъня по най-простия начин: домъкнала бе целия ствол на едно дърво от градината и бе сложила единия му край в огнището, а другия — на килимчето пред камината. Майка ми плетеше, но по леко разсеяния й вид и по мърдането на устните (сякаш четеше молитва наум), личеше, че е погълната от мисли какво да сготви утре за обяд. Брат ми Лесли бе забил нос в един дебел наръчник по балистика, а Лорънс — по-големият ми брат, навлякъл пуловер с поло яка, каквито носят рибарите, само че с няколко номера по-голям, стоеше до прозореца, кихаше хремаво на равномерни интервали и се секнеше в огромна алена кърпа.

— Това наистина е ужасна страна! — обърна се той към нас, като че ли всички до един бяхме виновни за лошото време.

— Още щом стъпиш на брега при Дувър, те блъсва същинска вълна от бацили… Известно ли ви е, че от дванадесет години изобщо не съм се разболявал? Просто защото имах благоразумието да стоя далече от Англия. Тук не можах да срещна здрав човек. Изглежда, населението на британските острови през цялата година се мотае насам-натам и всеки киха свирепо в лицето на другия… Нещо като кръговрат на заразата. Човек няма възможност да я избегне!

— Искаш да кажеш, че настъпва краят на света само защото ти си се простудил — каза Марго. — Не мога да разбера защо мъжете винаги вдигат толкова шум!

Лари я погледна смразяващо със сълзливите си очи:

— Цялата ви трагедия е в това, че изпитвате удоволствие да се изкарвате мъченици. В това… царство на вирусите могат да издържат само хора с мазохистични наклонности. Вие до един сте се разкиснали! Много ви харесва да тънете в това блато на заразата. За хора, които не са виждали нищо друго, е оправдано, но всички вие сте се любували на слънцето в Гърция. Трябва да проявите по-зряло отношение към тия работи.

— Да, миличък — каза успокоително мама, — но ти просто си попаднал в лош момент. Тук може да бъде и много хубаво, например през пролетта.

Лари отправи свиреп поглед към нея.

— Не ми е приятно да те изваждам от състоянието на Рип Ван Уинкъл 1 1 Герой от едноименния разказ на американския писател Уошинггън Ъруин (1787–1859), прекарал в състояние на летаргичен сън 20 години. — Б.пр. — каза той, — но се предполага, че сега тук е пролет… Я погледни навън! Необходим е впряг от ескимоски кучета, ако човек тръгне да пуска писмо в пощата.

— Половининчов 2 2 Инч — английска мярка за дължина, равна на 2,54 см. Б.ред. сняг! — изсумтя Марго. — Ти съвсем се увличаш!

— Аз съм съгласен с Лари — намеси се Лесли, като изведнъж подаде лицето си иззад книгата. — Навън е адски студ. Просто нямаш желание да живееш. Дори и на лов не може да се тръгне.

— Точно така — победоносно възкликна Лари. — А в една порядъчна страна, като Гърция, човек може да закуси на чист въздух и после да направи сутрешната си баня в морето. Тук така ми тракат зъбите, че едва смогвам да хапна нещичко за закуска.

— Много те моля, престани да опяваш за твоята Гърция! — каза Лесли. — Напомняш ми за оная отвратителна книга на Джери. Цяла вечност мина, докато успея да залича от паметта си това скандално четиво.

— На теб ти е трябвало цяла вечност? — попита язвително Лари. — А какво да кажа аз? Знаеш ли колко навреди на литературната ми кариера тази пародия в дикенсов стил?

— Но той ме е представил като човек, който се занимава само с пушки и лодки! — каза Лесли.

— Е, наистина ти никога не мислиш за друго, освен за пушки и лодки.

— Аз пострадах най-много — обади се Марго, — писал е само за акнето ми.