Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Остави книгата за после, миличък. Яж си обяда, преди да е изстинал! — каза мама.

Неохотно сложих книгата в скута си и се нахвърлих на яденето с такава бързина и ожесточение, че през целия следобед ме боля стомах от недобре сдъвканата храна. Това все пак не можа да попречи на удоволствието ми да се вглъбя в труда на Фабър. Докато семейството се бе оттеглило на следобедна почивка, аз лежах в градината под сянката на мандариновите дървета и жадно поглъщах написаното страница след страница. Когато дойде време за чай, за мое голямо разочарование бях стигнал до края на книгата. Ликувах обаче от неописуем възторг. Сега знанията ми вдъхваха сили. Имах чувството, че знаех всичко, което бе известно за торните бръмбари. Те вече не бяха някакви загадъчни насекоми, пълзящи тромаво из маслиновите горички, а мои близки приятели.

Горе-долу по същото време се появи първият ми частен учител, който засили и разшири интереса ми към зоологията, макар че тогава не си давах сметка за това. Джордж беше приятел на Лари. Той бе висок като върлина, брадат и очилат, със сдържано и саркастично чувство за хумор. Вероятно никой частен учител не е бил принуден да си къса нервите с такъв неподатлив ученик като мен. Първите уроци бяха преизпълнени с трудности, защото изобщо не намирах смисъл да уча нещо друго, което не бе свързано със зоология. После Джордж установи, че като съчетава преподаването на история, география и математика със зоология, може да се получи известен резултат, и по този начин напреднахме доста. Според мен обаче най-хубава бе онази сутрин от седмицата, в която се занимавахме със зоология. Джордж и аз ревностно се взирахме в новите ми животни, опитвахме се да ги разпознаем и да опишем жизнения им цикъл. Водехме най-точен дневник, в който с бои рисувахме много пъстри и някак разкривени картинки, убедени, че приличат на въпросните животни.

Като си спомням за това време, изпитвам смътното чувство, че сутрините, посветени на зоологията, са доставяли на Джордж също удоволствие. Ходех да го посрещам само в тия дни. Шляех се из маслиновите горички, докато стигна до средата на пътя към мъничката му вила. После Роджър и аз, скрити в група миртови храсти, го чакахме да се приближи. След малко той се появяваше, облечен в избелели къси панталони, със сандали и с огромна съдрана сламена шапка. В едната ръка носеше куп книги, а с другата размахваше дълъг тънък бастун. Признавам с угризение на съвестта, че посрещах Джордж, ръководен от съвсем користни съображения. Обикновено клечахме с Роджър в дъхавите мирти и се ловяхме на бас дали тази сутрин Джордж ще се сражава с маслиново дърво.

Джордж беше фехтовчик от класа. За това свидетелстваха редица купи и медали, с които е бил награждаван. Затова често го обземаше желание да влиза в двубой с някакъв въображаем противник. Когато крачеше с бляскави очила по пътеката, имаше навик да размахва бастуна си и изведнъж някое маслиново дърво се „превръщаше“ в зло същество, на което трябваше да се даде заслужен урок. Джордж хвърляше книгите и шапката си край пътечката, настъпваше предпазливо към въпросното дърво, бастунът му се превръщаше в „сабя“, стисната в дясната му ръка в положение на готовност, а лявата беше елегантно протегната назад. Бавно, със стегнати мускули на краката, като териер, който наподобява донякъде булмастиф той обикаляше дървото, дебнейки с присвити очи за първото движение на „противника“. После внезапно се втурваше напред и върхът на бастуна му изчезваше в някоя дупка на маслиновото дърво. Джордж възкликваше доволно „Ха!“ и незабавно се оттегляше, преди дървото да си „отмъсти“. Забелязах, че ако забиеше „сабята си“ в някоя малка дупка, той мислеше, че това не е смъртоносна рана, а само лека драскотина. Явно се разяряваше, защото в следващия миг „повеждаше“ жесток бой на живот и смърт. Подскачайки пъргаво около дървото, той „нанасяше“ и „отклоняваше“ удари, а за да отбие „яростното нападение“ на маслиновото дърво, отскачаше със светкавична бързина, която не ми позволяваше да забележа някакви движения на „противника“. Джордж „ликвидираше“ някои маслинови дървета мигновено, със смъртоносно „намушкване“, при което „сабята“ изчезваше почти до дръжката в някоя по-голяма дупка. Няколко пъти обаче той „попадаше“ на по-силен „противник“ и водеше жесток двубой в продължение на около половин час. С мрачен израз на лицето Джордж прилагаше всичките си трикове, за да „сломи съпротивата“ на грамадното дърво и да го „убие“. След сразяването на „противника“ той грижливо избърсваше „кръвта“ от „сабята“, налагаше си шапката, вземаше книгите и продължаваше по пътечката, тананикайки със затворена уста. Винаги го оставях да се отдалечи от страх да не го засрамя, че съм наблюдавал въображаемата му битка, и после го настигах.