Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Вероятно им трябват, за да се топлят — каза Лесли след продължителни размишления върху въпроса за торните бръмбари. — Торът е много топло нещо, ферментира.

— Ще имам предвид това, ако някога ни потрябва централно отопление — обади се Лари.

— Вероятно ги ядат — добави Марго.

— Марго, мила, недей, когато обядваме! — възмути се мама.

Както винаги семейството отново ме разочарова с недостатъчните си знания по биология.

— Знаеш ли какво трябва да прочетеш? — разсеяно запита Лари и си сипа още една чиния задушено, за което току-що бе казал на мама, че е безвкусно. На теб ти трябва да прочетеш Фабър 5 5 Жан Анри Фабър (1823–1915) — френски ентомолог и писател. Най-големият му труд е Souvenirs Entomologiques в 10 тома(1870–1899). Получил е Нобелова награда за литература през 1910 г. — Б.пр.

Попитах най-вече от учтивост какво или кой е Фабър, защото бях убеден, че щом Лари дава съвет, Фабър ще се окаже някой неизвестен средновековен поет.

— Естественик — каза Лари с пълна уста, като ми махна с вилицата. — Писал е за насекоми и подобни неща. Ще се опитам да ти намеря книгата му.

Поразен от това неочаквано великодушие на по-големия ми брат, през следващите дни се стараех да не го ядосвам. Но дните минаваха, а аз не получавах никаква книга. Най-накрая забравих за нея и се залисах по други насекоми из градината.

Думата „защо“ обаче ме преследваше и измъчваше на всяка крачка. Защо пчелите ксилокопи изрязваха малки кръгли парченца от листата на розите и отлитаха с тях? Защо мравките изживяваха нещо като страстна любов с трупащите се безброй листни въшки, които опустошаваха много растения в градината? Каква бе тайната на чудноватите кехлибарено прозрачни тела на насекомите или черупчиците, залепени по стръкчетата трева и по маслиновите дървета? Дали не бяха кухите втвърдени и крехки ципи на някакво насекомо с издуто тяло, изпъкнали очи и двойка предни крака с много шипчета? Защо всяка от тези черупчици имаше надлъжна цепка по задната си част? Дали някой бе нападнал тези животинки и бе изсмукал всичките им жизнени сокове? Ако е така, кой е нападателят и кои са те самите. Бях затънал в море от въпроси, на които семейството ми не можеше да отговори.

Когато след няколко дни дойде Спиро, бях в кухнята и показвах на мама най-новата си придобивка — дълга тънка стоножка с цвят на карамел, която, настоявах аз, независимо от маминото недоверие, излъчва бяла светлина през нощта. Спиро влезе в кухнята потен и както винаги недодялан и угрижен.

— Аз донесъл вас поща, госпожи Дарълс — каза той на мама и се обърна към мен. — Добри утра, господари Джерис.

Най-чистосърдечно очаквах, че Спиро ще сподели възторга ми от моето ново откритие, и бутнах буркана със стоножката под носа му, за да може по-отблизо да се полюбува на животинчето. Той стрелна с поглед стоножката, която обикаляше дъното на буркана като детско влакче, изпусна пощата на пода и бързо отстъпи зад кухненската маса.

— Божичко, господари Джерис — възкликна той, какво ти прави с тази?

Озадачен от реакцията му, обясних, че това е една най-обикновена стоножка.

— Тях гадини отровен, госпожи Дарълс — каза с много сериозен тон Спиро. — Честни кръстове, господари Джерис, не трябваш да имаш работи с такива като тази!

— Е, може би не трябва — неуверено каза мама. Но той е захласнат по такива неща. Изнеси я навън, миличък, за да не се дразни Спиро.

— Мене страх — чух Спиро, докато излизах от кухнята със скъпоценния си буркан. — Честни кръстове, госпожи Дарълс, мене страх какво този момче намираш.

Успях да прибера стоножката в стаята си, без да срещна някой друг от семейството, и я настаних в малка чинийка, изкусно украсена с мъх и парченца дървесна кора. Бях изпълнен с решимост да направя впечатление на семейството с постижението си — намиране на стоножка, която свети в тъмното. Мислех след вечеря да организирам специално пиротехническо представление. Стоножката и фосфоресцирането й обаче съвсем излязоха от ума ми, когато открих в пощата дебел кафяв пакет. Щом го видя по време на обяда, Лари каза лаконично: „Фабър“ и ми подхвърли пакета.

Зарязах яденето, разкъсах опаковката и видях дебела зелена книга, озаглавена „Свещеният бръмбар и други“ от Жан Анри Фабър. Отворих я и изпаднах във възторг — на титулната страница имаше рисунка на два торни бръмбара, които ми се сториха толкова познати, сякаш бяха братовчеди на моите. Разлиствах с наслада всяка страница. Текстът ме възхити — не забъркани наукоподобни писания, а просто и ясно четиво, което разбирах дори аз.