Джералд Даръл - Пияната гора

Когато глъчката малко поутихна, аз се обърнах към Карлос.

— Мислиш ли, че ще открием нанду?

Карлос сви рамене.

— Сигурно. Рафаел ги е видял вчера на това място. Ако ги няма тук, ще ги намерим на съседното пасище.

Той подвикна на конете, те се отърсиха от транса, в който бяха изпаднали, и двуколката потегли през пращящите стъбла на магарешките бодили. Не бяхме изминали и петнадесетина метра, когато един от пеоните нададе продължителен вик, размаха възбудено ръце и посочи към гъсталака, в който тъкмо се канеше да навлезе двуколката. Карлос спря рязко конете, а ние се изправихме на крака и вперихме погледи над трънаците, обгърнати от пурпурната омара на своите цветове. Отначало не виждахме нищо, но след това Карлос ме сграбчи за ръката и посочи нещо напред.

— Ето там, Джери, виждаш ли? Напред…

Забелязах как в гъстака от магарешки бодили, между сиво-бели стъбла, се промъкна някаква обемиста фигура. Пеоните стесняваха дъгата около мястото. Неочаквано един от тях се стрелна, размаха ръце и извика.

— Какво вика този пеон, Карлос? — попитах аз.

— Казва, че това нанду има малки — отвърна Карлос, обърна конете, плесна ги и те се понесоха в лек галоп.

Двуколката заподскача и затрополи край гъсталака на магарешките бодили. Той спря двуколката, където свършваха тръните и започваше тревата.

— Сега наблюдавайте внимателно, Джери. Ще се появят от тази страна — каза той.

Седяхме, без да сваляме очи от високата стена на трънаците, и се вслушвахме в пукота на растенията, които се чупеха под копитата на конете на пеоните. Неочаквано високото стъбло на един от бодилите се разклати и падна с трясък на земята. С грацията и лекотата на появяваща се на сцената балерина едно нанду прескочи падналия бодил и се озова на зелената трева. То се спря за миг и ние успяхме да го разгледаме. Приличаше на малък сив щраус с черни петна по лицето и гърлото, които не бяха голи като у щрауса, а красиво обрасли с пера. В очите му не се забелязваше глуповатото изражение на щраусите. Очите бяха големи, влажни и умни. То се спря, за да огледа местността, и в същия този миг ни забеляза. Птицата се завъртя на място като пумпал и се понесе с големи крачки из пампата, протегнала напред шия, като при всяка крачка почти докосваше глава с дългите си крака. Човек оставаше с впечатление, че нандуто не бяга, а подскача. Като че ли краката му бяха гигантски пружини, с които се отхвърляше от земята. Изправено, то достигаше над метър и шестдесет сантиметра, но сега, когато бягаше със скоростта на галопиращ кон, цялото му тяло, крака и врат бяха източени напред и придобили аеродинамична линия. Един от пеоните изскочи с трясък от гъсталака на магарешките бодили, продължи да галопира по тревата, наближи на шест — седем метра от бягащата птица и ние имахме възможността да се запознаем с тактиката, прилагана от преследваното нанду. Когато забеляза коня и ездача, то повдигна високо глава, спря по средата на един от големите си подскоци, завъртя се на място и побягна в обратна посока, почти без да намалява скоростта на движението си. Сега бягаше в зигзаг, правеше приблизително двуметров скок ту надясно, ту наляво и гледано отзад, приличаше на огромна перната жаба.

Тъкмо Карлос се канеше да подкара конете по-нататък и се появи второто нанду. То беше по-дребно от предишното и не чак толкова сиво. Изскочи от трънаците през оставената от първото нанду пътечка и се спря в тревата.

— Това е женска — прошепна Карлос. — Погледни колко е дребничка.

Женското нанду ни забеляза, но не се впусна като първото в бяг. Вместо това спря, запристъпя неспокойно от крак на крак, без да сваля от нас големите си плахи очи. Неочаквано разбрахме причината на нейното забавяне: от трънаците изскочи нейното потомство — единадесет пиленца, излюпени вероятно преди няколко дни. Кръглите им пухкави телца, два пъти по-малки от футболна топка, стояха върху дебели и набити крака, завършващи с големи и широки стъпала. Покрити със светлокремава перушина, с изящни сиво-синкави ивици. Птиченцата не бяха по-високи от тридесетина сантиметра. Те изскочиха от гората магарешки бодили и се скупчиха в огромните крака на майка си. Блестящите очи не изразяваха никакъв страх и те започнаха да си разменят пронизителни крясъци. Майка им погледна надолу към тях, по всяка вероятност не разбра дали в този разноцветен водовъртеж се намират всички нейни пиленца, но все пак се извърна и закрачи през тревата. Всъщност тя побягна, само че не особено бързо, с високо повдигната глава, като при всяка крачка стъпваше тежко с големия си крак на земята. Малките следваха майка си, но се разтегнаха във верига след нея. Всичко изглеждаше много забавно, тъй като майката приличаше на застаряла и претенциозна стара мома, затичала да хване автобуса и запазила цялото си достойнство, но провлачила след себе си раирана кожа, която подскачаше и се извиваше по тревата.