Джералд Даръл - Пияната гора

— Излетя! — изкрещя той. — Сега единствената ни грижа е как ще го свалим отново на земята.

Под нас се ширна огромната и леко замъглена от маранята плоска равнина. Самолетът плавно зави и ние полетяхме над големите като от разтопен метал извивки на реката, която криволичеше в трептящата мъглявина на хоризонта към Асунсион.

Аз не обичам особено много градовете и никога не съм смятал, че видът на някой град може да ме зарадва. Нашето облекчение и удоволствие обаче нямаха граници, когато зърнахме под крилото на самолета блесналия в полумрака Буенос Айрес, наподобяващ огромна геометрична фигура. На летището направих неизбежното отклонение до телефонната кабина и набрах номера на Бебита.

— О, моето момче, радвам се, че сте живи и здрави: Не можете да си представите колко се безпокояхме за вас. Къде сте сега? Пристигайте веднага на обяд.

— Отново става дума за животните — произнесох тъжно аз. — Трябва някъде да ги подслоним. Тук е ужасно студено, не ги ли настаним много скоро на топло, има опасност да се разболеят от пневмония.

— Ах, разбира се, отново животните! — отвърна Бебита. — Вече съм им намерила една малка б-б-барачка.

— Барачка ли?

— Да, съвсем мъничка, разбира, се. Струва ми се с две стаи. Има и вода, но като че не е отоплена. Това об-об-обаче няма значение, елате тук и аз ще ви дам печка.

— Не се съмнявам, че тази барачка принадлежи на някой твой приятел?

— Разб-б-бира се. Трябва само да ми върнете по-скоро печката, защото е на Мононо и б-б-без нея бб-буквално ще загине.

„Барачката“ на Бебита се оказа къщичка с две просторни стаи и изход към малък двор, заобиколен от висока стена. От другата страна на двора се намираше второ помещение с голяма мивка. С помощта на печката, измъкната нелегално от стаята на мъжа на Бебита, ние затоплихме бързо помещението и животните се почувстваха по-добре. Аз се обадих по телефона на Рафаел и той се появи начаса при нас, засвяткал с очила и натоварен с плодове, месо и хляб, взети от килера на майка му. Когато запротестирах и заявих, че това сигурно няма да се хареса на майка му, той отвърна, че в противен случай животните трябвало да останат гладни, тъй като всички магазини били затворени. Възмущението ми от тази кражба от килера на майка му веднага се изпари и ние се заехме с удоволствие да храним нашите животни с деликатеси, които те опитваха за първи път в живота си, като грозде, круши, ябълки и череши. Оставихме ги сити и затоплени и отидохме у Бебита, където за първи път от няколко месеца насам седнахме да се нахраним по човешки.

Преситени като нашите животни, ние се изтегнахме удобно в креслата и засърбахме кафе.

— И какво ще правите сега? — попита Бебита.

— До отплаването на парахода остават още няколко дни. Ще се опитаме за това време да попълним колкото се може повече нашата сбирка.

— Искате ли да се поразходите извън града? — попита тя.

— Стига да е възможно.

— Ще попитам Мария Мерседес дали не може да ви приеме в нейната естансия.

— Смяташ ли, че ще се съгласи?

— Естествено — започна Бебита — тя е…

— Зная, тя е твоя приятелка.

И така уговорихме се да вземем влака от Буенос Айрес и да заминем за Монастерио, отстоящо на четиридесет мили оттук. Недалеко от Монастерио се намираше Секунда, естансията на семейство Де Сотос. Там щяха да ни чакат Рафаел и неговият брат, за да ни помогнат.

Селото Монастерио се намира на около четиридесет мили от Буенос Айрес и ние отпътувахме за него с влака. Когато последните пооредели къщи на столицата останаха зад нас, от двете страни на релсите се ширнаха безкрайните простори на пампата, блеснали от капките на утринната роса. По продължение на железопътната линия растеше широка ивица поветица с яркосини и нагъсто израснали цветчета, които скриваха почти напълно листата с форма на сърца.

Монастерио се оказа малко селце, напомнящо бутафорно селище в Холивуд, предназначено за снимане на уестърн. От двете страни на кална улица, набраздена от дълбоки коловози и следи от конски копита, тук-там се издигаха правоъгълни къщи. На ъгъла се намираше селският магазин с пивница, рафтовете на който гъмжаха от всевъзможни стоки — от цигари до джин и от капани за мишки до груб памучен сиво-кафяв плат. Пред магазина стояха завързани няколко коня, собствениците на които си бъбреха вътре на чашка. Това бяха възниски и яки мъже със загорели и сбръчкани от слънцето лица, тъмни като катран очи и огромни, пожълтели от тютюна викториански мустаци. Носеха типичното за пеоните облекло: нагърчени черни полуботуши с малки шпори, бомбачас — широки панталони, спускащи се върху ботушите като панталони за голф; ризи, които наподобяваха блузи и завързани на вратовете разноцветни шалчета. Върху главите си носеха малки черни шапки с плоски дъна и обърнати нагоре над челата периферии, които се придържаха за главите им с помощта на еластична лента, минаваща през тила. Отстрани на широките им кожени колани, накичени със сребърни венчета, звезди и разни други украшения, висяха къси, но удобни ножове.