Джералд Даръл - Пияната гора

— Въпреки всичко не мога да я купя, приятелю — казах аз.

Индианецът изглеждаше много разстроен.

— Дори за десет гуарани? — попита той.

Поклатих отрицателно глава.

— Осем гуарани, сеньор?

— Не, не, съжалявам много, не мога да я купя.

Индианецът въздъхна, разбрал, че няма да променя решението си.

— Добре, сеньор, оставям ви я, на мене съвсем не ми трябва — каза той и прие пакетчето цигари, което му дадох, после си проправи път между разноцветната тълпа от птици и си отиде, а ние останахме насаме с гърмящата змия.

— Какво ще правим сега с нея? — попита Джеки.

— Ще запишем гласа й на магнетофонна лента и ще я пуснем на свобода — казах аз. — Тя издава твърде необикновен гърмеж. Струва ми се, че змията е много голяма.

Поради ред причини не успяхме да запишем гърмежа на змията през този ден. На следващата сутрин нашите животни продължаваха да стоят в лагера, но след като ги гонехме в продължение на цял час, някои от тях в края на краищата се убедиха, че нямаме никакви намерения да ги храним и започнаха полека-лека да се разотиват. След това извадихме магнетофона, инсталирахме го в близост до сандъка на гърмящата змия, нагласихме микрофона и чукнахме, изпълнени с очакване, по сандъка. Змията пазеше пълно мълчание. Отново почуках. Тишина. Заудрях с всички сили — напразно.

— Да не би да е умряла? — запита Джеки.

— Не, повтаря се обичайната история. Тези проклети животинчета вдигат врява до небесата, но поставиш ли наблизо магнетофона, млъкват като онемели.

Аз наклоних леко сандъка и почувствах как тялото на змията се хлъзна от единия към другия му край. Това произведе очаквания ефект, змията затрака злобно, зелената игла на магнетофона затрептя като жива и отбеляза звук с удивително голяма сила. Три пъти наклоних сандъка и три пъти змията отговори с нарастваща свирепост. Когато направих достатъчно дълъг запис, змията изпадна в такава ярост, че от сандъка се носеше непрестанен трясък, също като че ли стреляше картечница.

— Сега можем да я пуснем — обявих аз и грабнах едно мачете.

— Надявам се, че няма да я пуснеш точно тук? — запита тревожно Джеки.

— Защо не. Ще я бодна лекичко и тя ще изпълзи бавно към блатото.

— Ако се съди по звука, много е сърдита. Уверен ли си, че ще изпълзи бързо към блатото?

— Стига си вдигала врява, ами се отдръпни и застани хей там — заявих раздразнено аз.

Джеки се отдръпна на безопасно разстояние и аз започнах да отварям капака на сандъка. Оказа се трудна работа, тъй като индианецът го бе заковал с безброй много големи и ръждиви пирони. В края на краищата успях да пъхна върха на мачете в отвора, понатиснах и част от капака изхвръкна във въздуха. От гърдите ми се откъсна облекчена въздишка и в следващия миг направих една твърде необмислена постъпка: наведох се напред и надникнах в сандъка, за да видя дали змията е наред. Малко е да кажа, че бе разярена, тя просто кипеше от ярост и когато лицето ми се показа в отвора над нея, тя скочи към мен с широко отворена уста.

Никога не съм допускал, че гърмящата змия може да се хвърля отдолу нагоре върху своята жертва, понеже съм смятал, че и те се хвърлят напред като всички останали змии. Със страх и учудване видях как тъпата и грапава като ананас глава на змията се стрелна нагоре към моето свеждащо се към нея лице. Розовата й влажна уста бе широко разтворена, а отровните й зъби, които от страх ми се видяха като ноктите на тигър, бяха готови да нанесат смъртоносния си удар. Отскочих назад със скок, който можеше да повтори, но не и да надскочи само младо кенгуру в разцвета на силите си и владеещо до съвършенство тялото си. За нещастие ефектът от моя атлетичен скок се оказа слаб, тъй като се препънах от мачете и тупнах тежко на земята. Змията изпълзя от сандъка и се нави като часовникова пружина, повдигна глава и разтресе толкова бързо своята дрънкалка, че върхът на опашката й изглеждаше като размазан.

— Бодни я лекичко и тя ще изпълзи бързо към блатото — посъветва ме саркастично Джеки.

Нямах никакво желание да си разменяме солени шеги. Отидох и отрязах дълга пръчка, после приближих отново гърмящата змия, изпълнен с намерението да я притисна към земята и да я уловя. Змията обаче имаше друго мнение по въпроса. Тя се хвърли на два пъти върху спускащата се отгоре й пръчка, след което се устреми бързо към мене с така явно изразено лошо намерение, че се видях принуден да повторя отново моя балетен скок. Змията бе разярена до краен предел и което се оказа най-обезпокоително, упорито отказваше да се поддаде на заплахите или примамките да напусне лагера. Хвърляхме към нея и буци пръст, но тя се навиваше на кълбо и трещеше. Тогава я залях с кофа вода. Тя се вбеси още повече, размота тяло и запълзя към мене. Най-неприятното от всичко бе това, че не можехме да я оставим да си отиде, когато пожелае. Имахме още много да вършим, а да се оглеждаме по време на работа да не настъпим по-дълга от метър и двадесет сантиметра гърмяща змия не е никак приятно. Освен това Пух и Кай бяха привързани за своите клетки и аз се безпокоях да не би змията да ги ухапе. Волю-неволю дойдох до извода, че не ми остава нищо друго, освен да убия колкото се може по-бързо и по-безболезнено змията. Джеки привлече вниманието й с помощта на пръчката, а аз приближих внимателно зад нея, избрах удобен момент и отсякох главата й с мачете. В продължение на цяла минута след отсичането на главата челюстите й се отваряха и затваряха, а половин час тялото потрепваше конвулсивно при докосване с пръчка. Най-интересното на тази змия е, че нейните събратя обикновено не могат да нападат, докато не се навият на кълбо, и колкото и да са разярени, стоят навити в едно положение, готови да хапят. Тази змия обаче се развиваше без ни най-малко колебание и се насочваше право към мен. Не съм сигурен дали щеше да успее да ме ухапе с разгърнато тяло, но нямах ни най-малкото желание да предприема този опит.