Джералд Даръл - Пияната гора

След малко по високоговорителя се разнесе неговият мек и провлачен говор, леко изопачен от шумовете и пращенето в атмосферата. Набързо му обясних защо го безпокоя и го помолих да ме посъветва. Съветът му се оказа прост и ясен: да напуснем страната при първия удобен случай.

— По какъв начин? — попитах аз. — Няма никакви речни параходи, с които да превозим животните.

— Синко, ще се наложи да изоставите животните.

— Добре, да допуснем, че постъпим по този начин — казах аз и почувствах, че нещо ме присви стомахът, — но ние как ще се измъкнем?

— Аз имам самолет… малък, четириместен самолет… Скоро ще има удобен момент, ще ви го изпратя и вие ще можете да отлетите. По време на тези революции обикновено се провеждат преговори. Струва ми се, че всеки момент ще пристъпят към такива. Така че бъдете готови. Ще се постарая да ви предупредя по-рано, но може и да не ми се отдаде тази възможност.

— Благодаря… много ви благодаря — едва успях да промълвя аз, а в главата ми в същото това време всичко се завъртя.

— Значи решено. Щастливо завръщане — отвърна гласът.

Високоговорителят изтрещя силно на няколко пъти и замлъкна.

Благодарих разсеяно на радиста и се върнах вкъщи в такова унило настроение, в което не бях изпадал никога в живота си. Да работиш толкова усилено в продължение на месеци, да събереш такава чудесна сбирка и изведнъж да ти кажат да пуснеш животните на свобода, защото на някой си побъркан парагваец му се приискало да стане със сила президент не е въпрос, който можеше да ме зарадва. Джеки сподели моите чувства, когато й съобщих новината, и в разстояние на половин час ние разпердушинихме напълно ръководителите на бунтовниците. Това бе просто губене на време, от което нашето положение ни най-малко не се облекчаваше, но поне ни поолекна на душите.

— Е, добре — каза най-сетне Джеки, когато употребихме всички възможни епитети, — кои животни да пуснем?

— Каза да пуснем всичките — отвърнах аз.

— Но това е невъзможно! — възпротиви се Джеки. — Не можем да пуснем всички. Някои от тях ще загинат буквално две минути след като ги пуснем на свобода. Ще вземем някои с нас дори да се наложи да оставим тук всичките си дрехи.

— Слушай, дори да пътуваме голи, не бихме могли да вземем повече от три-четири от най-малките животни.

— Все пак по-добре да вземем три-четири, отколкото нищо.

От гърдите ми се отрони тежка въздишка.

— Нека бъде както ти искаш. Все пак остава въпросът кои животни да пуснем и кои да вземем с нас?

Седнахме и се замислихме.

— Във всеки случай трябва да вземем Сара — промълви най-сетне Джеки. — В края на краищата тя е съвсем мъничка и без нас едва ли ще оживее.

— Да, трябва да я вземем, разбира се… но тя е дяволски тежка, не забравяй това.

— После, Кай — продължи увлечената в своята спасителна дейност Джеки. — Не можем да го оставим… също и бедния малък Пух. Те са толкова питомни, че ако ги пуснем, ще отидат при първия срещнат човек и могат да заплатят това с главата си.

— Непременно трябва да вземем чифт оранжеви броненосци, те са твърде редки животни, за да ги оставям тук — изрекох бодро аз, — ах, да, също и рогатите жаби, както и онези черните, чудноватите.

— Кукувиците също — продължи Джеки — и сойките… и те са твърде много опитомени, за да ги оставяме на произвола на съдбата.

— Почакай малко — прекъснах я аз и внезапно се опомних, — ако продължаваме така, ще трябва да вземем цялата дяволска колекция, тогава за нас няма да остане място в самолета.

— Уверена съм, че тези няколко няма да натежат чак толкова много — възрази убедително Джеки, — а и ти можеш да им сковеш клетки за из пътя, нали?

— Разбира се. Ще се опитам да ги направя дори само от телена мрежа.

Силно ободрени от мисълта, че може би ще ни се отдаде възможност да спасим поне няколко от събраните от нас животни, ние запретнахме ръкави да се подготвим за отпътуване. Джеки се зае да опакова бързо вещите ни, които раздели на две групи: вещи, които трябваше да вземем с нас, и вещи, които спокойно можехме да оставим. Към първата група спадаха магнетофоните, филмите и др., а към втората — дрехите, пешкирите, мрежите, капаните и т.н. Въоръжен с ножици, тел и руло тънка мрежа, аз се заех да направя леки, но все пак достатъчно здрави клетки, в които животните ще могат да стигнат до Буенос Айрес. Работата се оказа доста трудна, тъй като на металната мрежа трябваше да се придаде съответната форма, да се „обшие“ с тел, след което да се подгънат всички остри върхове. След два часа работа успях да измайсторя една доста просторна клетка за Сара, но си изподрасках целите ръце.