Джералд Даръл - Пияната гора

Най-трудният период при отглеждането на новородено диво животно е първата седмица. Дори животното да се храни добре, вие не можете да разберете дали усвоява млякото, което поема. Ето защо през първите седем дни особено внимание трябва да се обръща на екскрементите, да се проверява дали не са много корави, или много меки, дали консистенцията е повече, или по-малко нормална. Диариите или запекът сочат, че храната е или твърде обилна, или пък не съдържа достатъчно количество хранителни вещества, като и в двата случая трябва да се разнообразява диетата. През първата седмица Сара едва не ни подлуди. Преди всичко изпражненията й бяха малко и което ни обезпокои най-много, облекчаваше се само веднъж на два дни. Реших, че млякото, което й давахме, не е достатъчно хранително, затова повиших неговото витаминно съдържание, но нямаше никакъв резултат. Започнах повече и по-често да я храня, но тя продължаваше да се придържа към четиридесет и осем часовите си интервали. Тогава реших, че запекът се дължи на недостатъчно движение, макар че носеното върху гърба на майка си новородено мравоядче едва ли се движи кой знае колко, с изключение може би по времето, когато майка му търси храна. Ето защо двамата с Джеки започнахме да се разхождаме ежедневно по половин час, а Сара се тътреше с възмутени крясъци след нас и се опитваше да се покатери по краката ни. Тези принудителни разходки не донесоха никакъв резултат, а Сара се отнасяше с такова явно нежелание към тях, че се принудихме да се откажем. След това тя се залежа по цял ден в своя сандък, дремеше, хванала здраво своя напълнен със слама чувал, а коремът й се подуваше все повече и повече. След това настъпи великият момент, Сара облекчи стомаха си, той придоби нормалните си размери и само след няколко часа — до следващото хранене фигурата й отново стана стройна и грациозна. Тъй като тази необикновена биологична функция на червата не й причиняваше никаква вреда, в края на краищата престанах да се безпокоя, направих извод, че това се случва с всеки новороден мравояд. Убеден съм в този извод, защото след като Сара малко поотрасна и започна да спи без своя чувал, червата й заработиха нормално.

Най-голямото удоволствие в живота на Сара беда я прегръщат, а и тя на свой ред да прегръща. Когато я притисках към гърдите си и я придържах с една ръка, чувствах, че се хваща по-безболезнено за мен, но Сара най-много обичаше да лежи на раменете ми. Независимо къде се хващаше за мен, малко по малко, като се надяваше, че не я забелязвам, тя пълзеше нагоре, докато се добереше до раменете ми. Отначало не обичаше да я поставят обратно на земята и надаваше отчаяни писъци. Когато я вдигах на ръце, чувствах как сърцето й бие като механичен чук и тя се залавяше като безумна за нещо. Съгласяваше се да остане на земята при условие, че се държи за нас, макар и за някой крак, понеже това й придаваше чувство на сигурност.

Когато стана на един месец, Сара не се страхуваше толкова много да остане на земята, но предпочиташе Джеки или аз да сме някъде наблизо. Както при всички останали мравояди и тя имаше много слабо зрение и ако се отдръпнехме на повече от метър и половина от нея, тя не ни забелязваше дори да се движехме. Сара определяше местонахождението ни единствено по миризмата или по шума. Когато заставахме неподвижно и мълчаливо, Сара се въртеше на едно място като пумпал и извиваше неистово дългата си зурличка във всички посоки в желанието си да ни открие.

Колкото повече растеше, толкова ставаше по-игрива. Изминаха дните, когато се изтягаше върху чувала като римски патриций, и ние я вземахме от клетката, за да я нахраним. В момента, в който отваряхме вратичката на нейната клетка, тя изхвръкваше отвътре като вихър, дишаше тежко от възбуда и така настървено се залавяше за бутилката, като че не бе слагала нищо в уста в продължение на много седмици. Вечер винаги се оживяваше най-много и след вечеря енергията й стигаше своя връх. Коремът й се издуваше като космат барабан, но това не й пречеше да се отдава с удоволствие на бокса, стига само да я дръпнехме леко за опашката. Тя хвърляше късоглед поглед през рамо и повдигаше бавно над глава една от силните си предни лапи, а след това започваше да се върти с невероятна бързина и да нанася удари. Ако след това покажех ясно, че играта повече не ме интересува, тя преминаваше няколко пъти с делови вид край мен и влачеше наблизо и съблазнително опашка. Ако я хванех и дръпнех втори път за опашката, Сара променяше тактиката си. Този път се обръщаше веднага, изправяше се на задни крака, вдигаше предни лапи високо над главата, след което се захлупваше по очи, изпълнена с надеждата, че ръката ми ще се окаже под нея. Това се повтаряше няколко пъти, докато Сара изразходваше излишната си енергия. Тогава настъпваше следващият етап от играта. Аз я обръщах по гръб и започвах да я гъделичкам по ребрата, а в това време тя се чешеше блажено по корема с дългите си нокти. Когато се уморявахме, обявявахме Сара за победител и я понасяхме под мишница, а тя вдигаше във въздуха предните си лапи и ги кръстосваше над главата така, както правят шампионите. Сара привикна толкова много с тези вечерни игри, че когато по една или друга причина някоя вечер ги отлагахме, тя ни се цупеше през целия следващ ден.