Джералд Даръл - Пияната гора

Познанията ми по испански се оказаха недостатъчни, за да му обясня, че младостта на животното не е гаранция за неговата смиреност. Някои от най-сериозните си белези съм получил от новородени животни, неспособни на пръв поглед да убият дори и хлебарка. С надеждата, че всичко ще мине благополучно и като си припомних къде съм оставил пеницилиновия крем, аз грабнах въртящия се в кръг чувал и го развързах. За миг всичко утихна, след това между гънките на чувала се показа дълга, огъната, с форма на ледена висулка муцунка и малки, изящни и пухкави ушички. Скрити в пепелявосива козина, към мене се стрелнаха две замъглени очички, наподобяващи две влажни зрънца от черно френско грозде. Последва нова пауза, след това на края на муцунката се разтвори малка, ясно очертана уста, от нея се показа дълъг около двадесетина сантиметра сивкаво-розов език и се изви грациозно във въздуха. Езикът се хлъзна обратно, устата се разтвори повече и се раздаде звук, който трудно се поддава на описание — нещо средно между лай на куче и хрипливо мучене на теле, с лек намек за вой на настинала параходна сирена в мъгливо време. Звукът бе толкова силен, че Джеки се показа изплашена на верандата. В този миг главата на животното се скри в чувала, остана да стърчи само върхът на муцунката. Джеки се намръщи.

— Какво, за Бога, е това? — попита тя.

— Това — отвърнах радостно аз — е върхът на зурличката на новороден гигантски мравояд.

— Той ли крещеше така страшно?

— Да, той току-що ме поздрави по мравоядски.

Джеки въздъхна опечалено.

— Не ни ли стигат оглушителните крясъци на сойките и папагалите, та прибавяме към тях и този фагот?

— Когато го настаним, ще се успокои — отвърнах небрежно аз, и като че в отговор на моята забележка животното подаде глава от чувала и повтори своя номер на фагота.

Аз разтворих още повече чувала и надникнах вътре. Останах наистина удивен, че такова малко същество е в състояние да издава подобни оглушителни звуци, тъй като от върха на закривената зурличка, до края на опашката мравоядчето не бе по-голямо от седемдесетина сантиметра.

— Та то е съвсем мъничко! — възкликнах изумено аз — сигурно е родено най-много преди седмица.

Джеки се присъедини към нас, погледна в чувала и се прехласна.

— Ах, колко е очарователна! — загука тя, като изведнъж реши, че мравоядчето непременно трябва да е женско. — Бедната… Разплащай се бързо, а аз ще я занеса вътре.

Тя вдигна чувала и го понесе внимателно към къщата, а мене остави да се оправям сам с индианеца.

Когато влязох вътре, направих опит да извадя животното от чувала, но това се оказа трудна работа, тъй като дългите и закривени нокти на предните лапи стискаха чувала като менгеме. В края на краищата в резултат на съвместните ни усилия с Джеки, ние успяхме да измъкнем мравоядчето. За първи път виждах новороден гигантски мравояд и открих с изумление, че той почти във всяко отношение е миниатюрно копие на възрастното животно. Единствената разлика се състоеше в това, че козината на новороденото беше по-къса и вместо дългата грива по гърба, отгоре му стърчеше рядка четина. Опашката му също не подсказваше ни най-малко за онази огромна рунтава опашка, в която щеше да се превърне след време, тъй като сега наподобяваше обрасло с косми гребло на кану. За мой ужас открих, че големият нокът на лявата задна лапа е счупен и виси, само на една кожичка. Наложи се внимателно да го отрежем и да дезинфекцираме раната. Тази операция не обезпокои мравоядчето, то лежеше на скута ми, държеше се с един нокът за крачола на панталона и очакваше спокойно да свършим работата си. Мислех, че мравоядчето е предопределено да преживее живота си без един голям нокът, но допуснах грешка, защото след известно време нокътът порасна отново.

В чувала и на коленете ми мравоядчето се държа с голямо достойнство и самоувереност, но щом го поставихме на пода, започна да кръжи смутено и да издава диви крясъци, докато откри крака на Джеки. То се хвана за него с някакъв нечленоразделен магарешки рев и се опита да се покатери нагоре. Тъй като Джеки носеше тънки панталони, малките нокти на животното оставиха забележими следи върху него и ние с голям труд успяхме да го свалим от крака й. Докато се суетяхме, животното се лепна като пиявица за ръката ми и не успял още да се окопитя, се стрелна нагоре и се настани досущ като лисича яка на раменете ми, прехвърли дългата си зурличка от едната страна на главата ми, а опашката от другата и впи нокти във врата ми, за да не падне. Всеки опит да го свалим от това място се посрещаше с възмутено свистене, при което зверчето се впиваше още по-здраво с нокти за мен и ми причиняваше такава болка, че се видях принуден да го оставя. Докато сърбах топлата супа, мравоядчето дремеше на пресекулки и аз се стараех да не правя резки движения, тъй като можеше внезапно да се събуди изплашено, да впие още по-дълбоко железните си нокти във врата ми и да ме остави без глава. Нещата се усложняваха и от това, че Паула отказваше да влезе в стаята. Нямах дори възможност да й се скарам, всяко невнимателно движение на главата поставяше в голяма опасност вратните ми вени. Поободрени от храната, ние предприехме нов опит да свалим мравоядчето от раменете ми, но след като раздра ризата ми на пет места, а врата ми на три, се отказахме от по-нататъшни действия. Трудността се състоеше в това, че когато Джеки успееше да освободи ноктите на едната лапа и се заемеше с другата, мравоядчето моментално си възвръщаше изгубената позиция.