— Улових я! — извиках тържествено аз и в същия миг чепът, върху който бях стъпнал, се отчупи и аз тупнах на земята заедно с бухалчето. За щастие паднах по гръб, а ръката с птичката вдигнах високо във въздуха, така че за нея всичко мина благополучно. Джеки ми помогна да стана и аз й показах моя улов.
— Та то е току-що излюпено, нали? — попита тя, загледана очаровано в бухалчето.
— Не, това е пигмей.
— Нима това е възрастна птица? — запита недоверчиво тя, устремила поглед в освирепялата и голяма колкото врабче птичка, която мигаше с очи и щракаше с клюн като разгневен лилипут.
— Точно така, птицата е възрастна. Това са най-дребните бухали в света. Да вземем някое сандъче от каруцата и да го поставим в него.
Когато поставихме бухала в сандъчето с телена мрежа, той разпери крила и достигна точно единадесет сантиметра и седем милиметра. Той изписука тихо и хрипливо и започна да оправя разрошената си, перушина. Тъмношоколадовите гръб и глава бяха напръскани със сиви точици, а сивкаво кремавите гърди се разсичаха от черни резки. Каруцарят остана очарован не по-малко от нас от малката птичка и взе надълго и нашироко да ми разказва защо ги наричат четириоки бухали. Това наименование ме озадачи доста и тогава каруцарят чукна по дървената стена на сандъчето и бухалчето извърна глава по посока на шума. Върху задната част на главата се виждаха два сиви кръга, ярко очертани на фона на тъмно шоколадовата перушина и действително създаваха впечатление, че птицата има очи и на тила си.
Докато се любувахме на птицата, се появи и нашият водач. Целият мокър и облепен с комари, той ни съобщи възбудено, че открил змията. Намирала се на около половин миля напред, излегнала се върху килим от водорасли на самата повърхност на водата, в края на блатото. Налагаше се да я изненадаме, тъй като от гората я отделяло твърде малко разстояние, а вмъкнела ли се в бодливите храсталаци, иди я търси. Тръгнахме начаса и когато по думите на водача наближихме змията, отправихме колата да заеме удобно наблюдателно място отдясно, а ние продължихме право напред. Тук към края на блатото водата беше съвсем плитка и не така обрасла сводни растения, но дъното бе неравно и конете през цялото време се препъваха. Разбрах, че ако змията се опиташе да избяга, нямаше да успея да я последвам с коня, тъй като препускането в подобно блато бе равносилно на самоубийство. Налагаше се да я преследвам евентуално пешком и сега за първи път ми мина през ума; ами ако змията действително се окаже толкова голяма, колкото я описваше нашият водач!
За съжаление змията първа ни забеляза. Водачът ни издаде внезапно остър вик и посочи напред с ръка. На около двадесетина метра пред нас между две огромни купчини водорасли зърнах V-образни вълнички във водата, насочени бързо към края на гората. Като се помолих набързо змията да се окаже не чак толкова голяма, за да мога сам да се справя с нея, аз хвърлих поводите на коня на водача, грабнах един чувал и скочих в топлата вода. Тичането във вода, достигаща до коленете, е изтощително при всички обстоятелства, но да се върши в разгара на тропическия ден представлява едно от онези безумства, на което е способен само ловецът на диви животни. Аз тичах с всички сили, потта се стичаше така обилно по лицето ми, че дори комарите нямаше как да кацнат по него, а стреловидният връх на вълничките междувременно наближаваше стремително брега. Намирах се на десетина метра, когато анакондата измъкна полираното си черно-жълто тяло от водата и запълзя към високата трева. Втурнах се с отчаяни усилия напред, но се препънах и цопнах по очи във водата. Когато се изправих на крака, от анакондата нямаше и помен. Проклинайки всичко на света, аз излязох на брега и закрачих през високата трева по посоката, в която изчезна змията, за да видя не бих ли могъл да тръгна по нейните следи. Не изминах и два метра, когато от един малък храст към мен се хвърли тъпа глава с отворена уста и ме накара да подскоча като ужилен. Под храста лежеше анакондата. Петната по навитото й тяло се сливаха така сполучливо със светлосянката, че аз просто не я забелязах. Наяла се до насита с пилета, преминаването на блатото вероятно се бе оказало трудно и за нея, както и за мен, ето защо след навлизането във високата трева тя бе решила да си почине. След като едва не я настъпих, тя се видя принудена да се сражава.
В почти всяка книга за Южна Америка на едно или друго място (а в някои книги и във всяка глава)читателят се натъква на анаконди. Те обикновено са дълги от тридесет до четиридесет — петдесет метра, независимо от факта, че най-голямата и официално измерена анаконда е дълга около десетина метра. Влечугото неизменно напада и в продължение на три-четири страници героят се гърчи в мощните му прегръдки, докато успява да я застреля с верния си револвер или пък някой от верните му индианци я пробожда с копие. С риск да бъда взет за шарлатанин или за необикновено скромен човек аз съм длъжен да опиша моята собствена схватка с анакондата.
Читать дальше