Джералд Даръл - Пияната гора

Целта на нашето пътуване се оказа много по-далечна, отколкото си мислех. Надявах се да се доберем до блатото, преди слънцето да се е издигнало високо над хоризонта, но към десет часа, когато се сгорещи, ние все още си проправяхме път през бодливите храсталаци. Скоростта на нашия малък керван се определяше изцяло от воловете. Те се придвижваха с отмерена и спокойна походка и макар конете да можеха да се движат два пъти по-бързо, ние се съобразявахме с тях и това ни забавяше твърде много. Пътувахме през суха и прашна местност и яздехме по принуда край каруцата. Яздехме ли отзад, ние се задушавахме от вдиганите от воловете облаци прах, и, обратното, яздехме ли отпред, тогава вдиганата от нашите коне прах обгръщаше каруцата. Целият пейзаж наоколо се оживяваше от плъпналите в утринния час по всички посоки жизнерадостни птици — присъща черта на птиците из целия свят. Ята от кукувици гуира се хранеха в ниската растителност край пътя, цвъркаха и се кикотеха. Те изчакваха докато движещата се тежко кола ги наближеше на около два метра, излитаха и се понасяха като ято хартиени хвърчила, бърбореха възбудено и отново кацаха на двадесетина метра пред нас. Пет тукана подскочиха и побягнаха изплашени между клоните на няколко високи пияни дървета, от които висяха кичури испански мъх, заблестели като сребристите тънки струйки на фонтан. Проточили огромни блестящи клюнове, туканите ни оглеждаха изпитателно и издаваха тънки и пронизителни крясъци. Почти върху всеки дънер или друго възвишение имаше по едно малко бяло цвете — птица тирана с ослепително белия си нагръдник. От време на време те излитаха, започваха да се реят като снежинки из въздуха, улавяха ловко с човки насекоми във въздуха и отново се спускаха на старите си места, запърхали шумно с изящните си черни крила. На едно място пътят ни се пресече от кариама, тя застина за миг с вдигнат във въздуха крак, огледа ни с аристократично високомерие, после реши, че сме й напълно безинтересни и забърза напред, като че закъсняваше за официален прием.

Не след дълго гората пооредя и навсякъде около нас заблестяха водни отражения. Ибиси, щъркели и чапли се разхождаха по двойки из пищната растителност с достойнството на монаси от някой манастир. В далечината пред нас зърнахме малка колиба — жилището на нашия индианец. Но за да достигнем до него, трябваше да пресечем малка равнина, която се оказа всъщност голямо няколко акра блато, цялото обрасло с трева. Ние нагазихме в него и след няколко крачки конете и воловете затънаха до корем във водата. Воловете се чувстваха по-добре из тези места поради късите си, набити и здрави крака, като преплетените подводни коренища не им пречеха ни най-малко. Те чисто и просто си проправяха пътя напред с онази скорост, с която се движеха и по прашния път, като прегазваха и тъпчеха попадналия под тях гъсталак. Конете обаче се препъваха непрестанно от увиващите се около краката им дълги корени на водните лилии. Ние достигнахме противоположната страна и конете се отърсиха с явно облекчение от увилите се около тях като паяжина растения, докато воловете излязоха на брега с крака, украсени с гирлянди от листа и коренища отводни лилии.

Когато достигнахме колибата, жената на индианеца настоя да си починем малко и да изпием неизменната чашка мате. След изморителната езда в горещината ние поседяхме с удоволствие около десетина минути на сянка. На Джеки и на мен поднесоха матето в чаши, докато останалите го смучеха с тръбичка от едно гърненце. Малко момиченце подаваше тържествено гърненцето подред на всеки и той смукваше дълбоко от тръбичката. След малко, поотпочинали и поосвежени, ние благодарихме за гостоприемството на жената на нашия водач и тръгнахме на лов. Смятахме, че най-тежката част от пътуването е преминала, но жестоко се лъжехме, защото през следващия един час попаднахме в същински ад. Нашият път преминаваше през голямо блато, заобиколено от всички страни от гори, и ни най-слаб повей на вятъра не освежаваше убийствения зной на слънчевите лъчи. Блатото беше дълбоко, водата достигаше до осите на каруцата и беше така гъсто обрасло с бурени и водни лилии, че дори воловете се придвижваха трудно напред. Това водно пространство по всяка вероятност беше гигантски развъдник на комари от всички видове и размери. Те излитаха в огромни количества и ни се струваше, че пред нас се спускат полупрозрачни завеси от блещукащи и пърхащи крила. Комарите връхлитаха отгоре ни с пронизително и радостно жужене, кацаха по целите ни тела и въпреки че едва не се давеха в рукналата пот, се държаха здраво и смучеха със свирепа настойчивост кръвта ни. Първите няколко минути ние ги мачкахме с яростно раздразнение, след това изпаднахме в някакъв хипнотичен транс и ги оставихме да се насмучат до насита, защото убиехме ли стотина с един удар, тяхното място се заемаше от милиони други. След малко през трепкащата пелена от комари забелязах, че приближаваме островче, голямо около тридесетина квадратни метра, което се издигаше над равния килим от водни растения и вода. Обрасло с гъста и сенчеста горичка, то ми се стори прекрасно място за почивка.