Джералд Даръл - Пияната гора

Наложи се да го измъкнем от клетката и в продължение на половин час да изваждаме с пинсети парченцата бинт от клюна му. За моя най-голяма изненада и удоволствие птицата не бе успяла да свали шините, тъй че костта на крилото продължаваше да стои в предишното си положение. Отново превързахме водния бик и неговия разкаян вид ме накара да си помисля, че е взел бележка от случилото се. Въпреки това на следното утро бинтовете отново бяха свалени и висяха на клюна му, поради което се наложи отново да заемем с цялата трудна работа по неговото превързване. Всичко се оказа напразно. Когато заставахме сутрин пред неговата клетка, пред очите ни се изпречваше маскираната с дълга и предълга бяла брада птица.

— До гуша ми дойде да превързвам тази проклета птица — заявих аз, когато почиствахме за осми път човката й с Джеки.

— И на мене. Но какво друго можем да направим? Изхабихме толкова много бинт. Жалко, че не донесохме повече лейкопласт.

— А още по-добре лейкопластни превръзки… Те щяха да го измамят. Най-много ме безпокои това, че от цялата тази бъркотия крилото няма да може да се оправи. Допускам, че костите са се поразместили под шините, крилото ще зарасне накриво и ще заприлича на врата на крикет.

— Е, какво пък — отвърна философски Джеки — не ни остава нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме. Не можем да направим нищо повече.

И така всяка сутрин в продължение на три безкрайни седмици ние размотавахме и отново превързвахме водния бик. Най-сетне настъпи дългоочакваният ден, в който костта трябваше да е вече зараснала, и ние свалихме за последен път бинта от клюна му. Аз грабнах ножицата и се заех да свалям шината.

— Интересно какво е станало! — каза Джеки.

— Крилото вероятно прилича на тирбушон — отвърнах мрачно аз.

Когато свалихме шините, видяхме, че крилото е идеално право. Просто не вярвах на очите си, счупеното място въобще не се забелязваше, ако не съществуваше слабо удебеляване на мястото на счупването. Само с опипване на костта с пръсти можех да определя точно къде е било счупено. Поради липсата на движение мускулите на крилото бяха отслабнали и крилото видимо висеше надолу, но след около седмица то отново заякна и се върна в нормалното си положение. Известно време крилото остана голо, но в края на краищата перата пораснаха и когато водният бик връхлиташе върху съда с храната с разтворен клюн и пърхащи крила, човек не можеше дори да допусне, че доскоро е бил със счупено крило. Ние се гордеехме много с птицата, и то не само поради това, че беше превъзходна реклама за нашите хирургични способности, а и защото представляваше чудесен пример за това, че си заслужава да се прояви упоритост и при най-безнадеждните случаи. Ние, разбира се, не получихме никаква благодарност от страна на птицата, освен ако свирепите нападения по време на храна можеха да се приемат за благодарност, но бяхме възнаградени по друг начин, защото водният бик стана косвена причина да срещнем птицата с четирите очи и анакондата.

Индианецът, който ни донесе водния бик, не се яви в уречения ден да получи втората половина от възнаграждението си и това ми се стори твърде странно. Десет дни по-късно той все пак се появи и се зарадва искрено, че сме помогнали на птицата. Причината за неговото закъснение се дължала на това, че се опитал да улови за нас чудовищно голяма змия „muy, muy grande“, както се изрази той, с невероятно зъл характер. Този далечен прародител на влечугите живеел в някакво блато зад къщата и на два пъти през последните три месеца посещавал курника му и задигал по едно пиле. Индианецът преследвал всеки път змията до блатото, но тя успявала да се скрие. Предната нощ змията нападнала за трети път пилетата му, но сега знаел къде се е скрила да смели храната си. Не желае ли сеньорът, запита свенливо индианецът, да отидем и заловим заедно змията? Сеньорът отговори, че това ще му достави огромно удоволствие и индианецът обеща да се върне рано на следната утрин, за да ни заведе до леговището на змията.

Чувствах, че предстоящият лов, а се надявах и залавянето на анакондата (очевидно ставаше дума именно за такава змия), са чудесен сюжет за заснемане на филм, ето защо поръчах за следващата сутрин една волска каруца за Джеки и кинокамерата. Тези волски каруци са снабдени с огромни, над два метра в диаметър колела, което им дава възможност да преминават през блатата, където всички останали превозни средства затъват. Броят на воловете във впряга зависи от превозвания товар. Макар каруците да са бавни и пътуването неудобно, единствено с тях човек можеше да проникне сред блатата. И така на следното утро всички се отправихме на път: индианецът и аз на коне, а Джеки с каруцата, запрегната с два вола със замечтани погледи и стоически характери.