Джералд Даръл - Пияната гора

В клетката на Тръсниопашко живееше и една от любимите птици на Джеки, която за най-голяма нейна досада аз кръстих Дракула още на първия ден след нейното пристигане. Това бе голям колкото гълъб ибис с голо лице, набити крака с телесен цвят и дълъг закривен клюн със същия цвят. Траурно черна перушина покриваше цялото му тяло, с изключение на мястото около очите и основата на клюна, където се виждаше гола бледожълта кожа. От това голо място надничаха две малки, кръгли и печални очи. Дракула беше много изтънчена по отношение на храната и не близваше поднасяното й месо, ако не е накълцано на микроскопични парченца и накиснато във вода. Ако към тази смес се прибавяше малко суров мозък, тя изпадаше във възторг, потапяше клюн в храната, потракваше с него и издаваше тихи и доволни писукания. Дракула беше благородна и мила птица, но в злорадството, с което поемаше кървавата смес от мозък и месо, прозираше нещо зловещо, също като развеселен върколак, току-що открил пресен гроб.

Друга обожаваща мозъка птица беше черноликият ибис, когото накратко наричахме Чли. Той живя известно време, като се прехранваше само с месо. Веднъж реших да му устроя гощавка и примесих в месото малко мозък. Чли не би могъл да има възможността да опита този деликатес по време на своя свободен живот, но се нахвърли върху него така, като че бе любимата му храна. За съжаление той реши веднага, че месото е твърде груба и неподходяща за него храна и при всяко хранене настояваше гласовито за мозък. Докато, както казах, Дракула бе изтънчена по отношение на храната, Чли не спазваше никакво благоприличие. Той предпочиташе да застане колкото се може по-близо до съда за хранене (за предпочитане дори в самия съд) и да наплеска не само себе си, но и цялата клетка с парченца мозък подобно на развеселен участник в карнавал, който разпръсква щедро конфети и крещи силно и победоносно: „аррр-онк“ с препълнен клюн.

Веднъж седмично Тръсниопашко, Дракула и Чли имаха рибен ден, за да не отвикнат от обикновената за тях храна. Организирането на този ден се оказа трудна работа, защото на никого в Чако и през ума дори не минаваше да се залавя с ядене на риба, ето защо тя не се намираше дори на местния пазар. Рано сутрин ние се отправяхме към реката, въоръжени с дълги и дебели върви и страшни на вид въдици, пригодени като че за ловене на акули. На половин миля под селото се намираше стар пристан, отдавна вече неизползван от никого. Проядените му от червеи греди гъмжаха от паяци и разни други насекоми и почти се губеха от погледа, загърнати от лъскавите листа на различни пълзящи растения, украсени с розови цветове с формата на фунийки. Пристъпвайки внимателно от греда на греда, за да не изплашим огромните обагрени в електрик оси, които строяха гнезда из тези места, ние се добирахме до останките на малкия надвиснал над тъмните води пристан, чиито разклатени колове се украсяваха от листа на водни лилии. Ние присядахме на края, слагахме стръв на въдиците и ги хвърляхме в тъмните води. Това едва ли можеше да се нарече риболов, тъй като реката кипваше от пирани и за кратко време към окървавеното късче месо за примамка се устремяваше истинска въртележка от риби, които се боричкаха помежду си коя да се хване по-напред на въдицата. Това в никакъв случай не би могло да се нарече спорт, защото не съществуваше абсолютно никакво съмнение по отношение на крайния резултат. Тези риболовни излети ни даваха възможност да поседим на края на пристана и да се любуваме на великолепните извивки на потеклата на запад река. Залезите бяха толкова величествени, че дори облаците комари около нас не можеха да помрачат удоволствието, което изпитвахме.

След два месеца Рафаел ни остави сами в Чако и се завърна в Буенос Айрес. Нощта преди неговото отпътуване отидохме отново за риба и бяхме възнаградени с един от най-импозантните и най-впечатляващите залези, които съм виждал някога през живота си.

Някъде на север из необятните бразилски гори бяха валяли дъждове и придошлата река течеше сега по-бързо. Бледосиньото, гладко и безоблачно небе сияеше като из лъскан тюркоаз. С постепенното спускане към хоризонта слънчевият диск от златист се превръщаше в тъмен, почти виненочервен; непрогледните води на реката започнаха да наподобяват размотан между бреговете топ шанжанена коприна. Слънцето докосна хоризонта и като че застина на мястото си; върху безкрайното и чисто небе се появиха изневиделица три малки облачета, същински сапунени мехурчета с кървавочервени контури. Облачетата се подредиха едно до друго с изящна точност и слънцето се скри дискретно зад тях. След това откъм завоя на реката се появиха първите плаващи островчета. Течението носеше тези островчета от по-високите места и те се състояха от водни лилии, поветици и треволяк, увити около разкиснати от водата стволове на дърветата от необятните гори. Слънцето залезе и в краткия сумрак реката стана сребристобяла. Край нас беззвучно и стремително преминаваха стотици малки островчета, изпълнени с желание да пристигнат час по-скоро до морето. Едни от тях достигаха на големина колкото обикновени шапки, други представляваха здраво оплетени рогозки с размери на цяла стая. Всяко едно носеше свой собствен товар от семена, фиданки, луковици, пиявици, жаби, змии и охлюви. Ние наблюдавахме този необикновен парад, докато се стъмни дотолкова, че престанахме да различаваме каквото и да било. Досещахме се за продължаващото движение на огромната флота от островчета само по мекото шумолене на листата и тревите, когато се удряха в подпорките на пристана. Скоро след това, изпохапани от комарите и с вкочанени тела, ние се отправихме мълчаливо обратно към селото. Безкрайният низ от тревисти островчета не стихна през цялата нощ, но на следната сутрин реката отново стана гладка и чиста като огледало.