Джералд Даръл - Пияната гора

Когато сутрин ги пускахме от клетките, първата им работа беше да обиколят и огледат целия лагер. Известно време те крачеха бавно и величествено на дългите си крака, после застиваха внезапно на един крак, като другия държаха вдигнат във въздуха. По лицата им се появяваше израз на аристократично негодувание и те поклащаха възмутено качулки. След малко отново оживяваха, издигнатият във въздуха крак се спускаше върху земята, разтъпкването с отмерени крачки продължаваше. След като изминеха няколко метра, те повтаряха всичко отначало. Следвайки поведението им, човек можеше да си ги представи като две разхождащи се из парка овдовели херцогини, освирквани от пийнал войник.

От време на време „херцогините“ изоставяха надменните си пози и се отдаваха на необуздани и чудновати танци. Някоя от тях откриваше клонка или туфа трева, вдигаше я с клюн, втурваше се с големи танцови стъпки към приятелката си и хвърляше своя дар на земята. Около минута двете се взираха съсредоточено в него, а след това започваха да правят пируети около него на дългите си тромави крака, покланяха се учтиво една на друга, пляскаха крила, от време на време повдигаха развеселени клонката или тревната туфа и я подхвърляха във въздуха. Танцът завършваше така неочаквано, както и започваше; те застиваха на едно място, вглеждаха се една в друга с някаква безмълвна ярост и се разделяха, всяка тръгнала в различна посока.

Кариамите изпитваха истинска страст към пироните и (подобно на Анастасий — касапина, нашия бивш дърводелец) бяха твърдо убедени, че са живи същества. Те измъкваха внимателно по някой пирон от кутията и го удряха о земята дотогава, докато него „убиваха“. След това го пускаха и хващаха нов. За кратко време опустошаваха цялата кутия и се изправяха гордо сред море от „мъртви пирони“. За щастие не правеха никога опити да ги гълтат, но това им забавление ми лазеше по нервите, защото всеки път, когато исках да скова нещо, губех доста време в ровене из прахта, докато събера „умъртвени“ пирони, разхвърляни сутринта из целия лагер от кариамите.

Освен кариамите, птицата, която като че ни забавляваше най-много, беше един дърдавец: малка блатна птичка с пронизващи яркочервени очи, дълга остра човка и необикновено големи крака. Тази птица имаше честта да бъде единственият екземпляр, заловен собственоръчно от Паула по време на нашия престой в Чако и, излишно е да го подчертаваме, най-учудена от всички остана самата Паула. Ето как се случи всичко това.

Една сутрин Джеки се събуди с повишена температура и побиване на тръпки, свидетелстващи за слаба треска. Накарах я да остане на легло. След като закусихме, съобщих на бърза ръка на Паула, че сеньората е болна на легло и излязох да се заема с обичайната си работа около животните. Когато се върнах за обяд, видях, че леглото на Джеки е поставено на верандата и тя продължава да лежи в него, а от къщата се разнасяше невъобразима какофония, сред която като параходна сирена се извисяваше гласът на Паула.

— Какво се е случило? — попитах жена си.

— Слава Богу, че се върна — отговори уморено тя. — Прекарах извънредно весела сутрин. Първите два часа Паула стъпваше на пръсти и ми предлагаше чай от отвратителни билки с желе, но когато разбра, че не искам нищо друго, освен да ме остави да спя, тя престана да се занимава с мене и се зае да почиства къщата. Очевидно веднъж седмично разтребва къщата и точно днес е този ден.

Около нас се разнасяше такъв шум, като че около къщата галопираше в кръг отряд казаци, следвани с диви крясъци по петите от червенокожи индианци. Разнесе се трясък, звън от разбити стъкла и в рамката на един прозорец се показа дръжка на метла.

— Какво, по дяволите, става в тази къща? — попитах отново аз.

— Сега ще ти разкажа всичко — отвърна Джеки. — Тъкмо се унасях в сън, влезе Паула и каза, че иска да почисти спалнята. Отговорих й, че не искам да ставам и че ще бъде по-добре, ако остави тази работа за следващата седмица. Това просто я скандализира; тя изскочи от стаята и повика със силен глас своите момичета. Появиха се десетина и преди да разбера какво става, те грабнаха леглото заедно с мен и го пренесоха тук. После всички се запретнаха заедно да почистват спалнята.

От къщата се разнесе нов трясък, последван от пронизителни крясъци и топуркане на боси крака.

— Така ли разтребват стаята? Изглежда, прилагат някакъв нов начин за почистване.

— Не, не, те вече я почистиха. Искаха дори да ме пренесат обратно, когато Паула издаде един от своите крясъци, който едва не ми проби мозъка и съобщи, че виждала в градината някакво бичо. Аз не виждах нищо, но девойчетата също като че го забелязаха. Преди да успея да ги попитам какво е това бичо, те се втурнаха към единия край на градината и под непосредственото ръководство на Паула започнаха да се пъхат из храсталаците. Животинчето си плю на петите, не зная защо се стрелна право през вратата и влезе в къщата… Всички го последваха вкупом и продължават в момента да го гонят от стая в стая. Господ знае какво са изпочупили вътре. От половин час не са престанали да беснеят. Виках им, виках им, гласът ми пресипна от викане, но не искат да отговарят. Чудно как от този шум животинчето все още не е умряло от разрив на сърцето.