Джералд Даръл - Пияната гора

Заклети „плюшкиновци“, сойките изповядваха девиза „от много глава не боли“. Всяка друга птица, получила повече накълцано месо, отколкото можеше да изяде, разхвърляше безразборно останките из клетката. Не така постъпваха обаче сойките. Всичко онова, което не бяха в състояние да погълнат, те събираха най-старателно до последна трохичка и го трупаха в съда за вода. Поради някаква известна само на тях причина те решиха, че съдът за вода е най-подходящото място за запазване на техните запаси от храна и ние с нищо не можехме да ги накараме да променят мнението си. Аз се опитах да им поставя два съда за вода, за да могат да складират в единия храната си, а от другия да пият вода.

Моята идея ги възхити, те разделиха незабавно храната и я поставиха в двата съда. Сойките се запасяваха и с фъстъци, които особено много обичаха. Тяхната клетка имаше няколко пукнатини и дупки, идеални места за запазване на фъстъци, с изключение на това, че те бяха много големи, за да се поберат там. Сойките обаче ги вземаха един по един с клюновете си, излитаха на пръчката за кацане, с необикновено остроумие ги затискаха с крака и с няколко силни удара на клюна раздробяваха фъстъка. След това вземаха парчетата и се опитваха да ги поставят в дупките. Ако парчето фъстък се окажеше голямо, тогава цялата операция се повтаряше отново. Те постъпваха по същия начин и когато ги изяждаха, само че ако фъстъкът беше счупен, те събираха отделните парченца, поставяха ги внимателно за десетина минути в единия от съдовете за вода, за да поомекнат, и тогава по-лесно ги поглъщаха.

Една от най-приятните особености на сойките бе тяхното изключително бръщолевене, но винаги с приглушени гласове. Те стояха по цели часове на пръчката за кацане, гледаха се с учудено вдигнати вежди и водеха най-оживени разговори с всевъзможни крясъци, хриптения, трели, хихикания и джафкания и влагаха в тях удивително голямо разнообразие от чувства. Превъзходни подражатели, в продължение на няколко дни те включиха в своя репертоар лая на селските кучета, тържественото кудкудякане на снеслата кокошка, кукуригането на петлите, пронизителните крясъци на ракоядната миеща мечка Пух, та дори и металните удари на Юлий Цезар Центурион. След закуска сойките се отдаваха на сплетни и от клетката им се носеше такова разнообразие от звуци, като че в нея не се намират две сойки, а двадесет или тридесет различни вида птици. За краткото време, откакто ги притежавахме, те се научиха да подражават гласовете на почти всички животни от нашата сбирка и явно се гордееха много с това. С пристигането обаче на Сара Хъгърсек в лагера, към общия хор на животните се присъедини нов глас, който при цялото си старание сойките не успяваха да възпроизведат.

Един ден Паула влезе два пъти по-бързо във всекидневната, понесла подноса с обяда в кафявите си ръце. Като едва не ме заля с гореща супа, тя ме помоли да отида веднага в кухнята, тъй като някакъв индианец донесъл бичо, много голямо и неописуемо свирепо. Не, не знаела какво е това бичо, поставено било в чувал и затова не успяла да го види, но то така дърпало чувала, че се страхувала за живота си. Излязох и заварих един юноша — индианец. Приклекнал до вратата, той дъвчеше сламка и поглеждаше към малък чувал, който се въртеше непрестанно в кръг и от време на време издаваше сумтене. Единственият признак, който ми даваше възможност да се досетя за съдържанието на чувала, беше голям и закривен нокът, щръкнал на едно място от него, но дори и това не ми подсказваше нищо, тъй като не можех така изведнъж да се досетя какво ще е това малко животинче, способно да се побере в чувал и в същото време достатъчно голямо, за да притежава такъв нокът. Погледнах юношата, той ми се усмихна широко и кимна с глава, при което дългата му права и черна като сажди коса се разлюля като че духната от вятъра.

— Buenos dias, senor 59 59 Добър ден, сеньор (исп.). — Бел.прев. .

— Buenos dias. Tiene un bicho 60 60 Добър ден. Имаш някакво животно (исп.). — Бел.прев. ? — попитах аз и посочих разтанцувалия се чувал.

— Si, si, senor, un bicho muy lindo 61 61 Да, да, сеньор, много красиво животно (исп.). — Бел.прев. — отвърна той сериозно. Реших, че най-добре е да развържа чувала и да видя какво има вътре, но преди всичко ми се искаше да разбера що за животно е това. Нямах никакво желание да рискувам при наличието на такъв нокът.

— Es bravo 62 62 Зло ли е? (исп.). — Бел.прев. ? — попитах аз.

— No, no senor — отвърна индианецът и се усмихна — es manso, es chiquitito, muy manso 63 63 Не, не, сеньор. То е питомно, малко е и е съвсем питомно(исп.). — Бел.прев. .