Джералд Даръл - Пияната гора

Същата вечер, докато шеташе около масата и поднасяше вечерята, Паула ни изнесе цяла лекция за ярарите и техните навици. Оказа се, че почти всеки член от нейното семейство едва не е загинал по едно или друго време от ухапване на ярара. Човек оставаше с впечатление, че всички ярара на Чако прекарват времето си в преследване роднините на Паула, но тъй като те постоянно успявали да се измъкнат, змиите вероятно са изпитали не малко разочарования в живота си. След вечеря Паула дойде да ни пожелае лека нощ. Тя хвърли мрачен поглед към поставеното в ъгъла сандъче със змията и заяви, че за нищо на света няма да нощува под един покрив с ярара, помоли се на Бога да ни завари живи и здрави на следното утро и запраши по посока на своя дом в селото. Оказа се, че за безпокойствата ни през тази нощ змията не бе ни най-малко виновна.

Рафаел си подрънкваше на китара и тананикаше песен за гаучо, алитерациите на която подчертаваха особено изразително нейния вулгарен смисъл. Джеки лежеше в леглото с брой на „Буенос Айрес Хералд“ отпреди месец в ръка, изровен някъде от багажа, а аз разглеждах донесената ми от Паула пушка. Испанска пушка от неизвестна за мене марка, тя изглеждаше в достатъчно добро състояние. Доколкото схващах, притежаваше само един недостатък.

— Рафаел — извиках аз, — тази пушка няма предпазител.

Рафаел прекоси стаята и впери поглед в оръжието.

— Не, Джери… ето, виждаш ли, това е предпазителят.

— Това малко лостче ли?

— Точно така, това е предпазителят.

— Не, не може да бъде, поставях го и в двете положения, но спусъкът продължаваше да работи.

— Не е така, Джери… вярно, че се чува щракане, но изстрел не може да се произведе.

Погледнах Рафаел, изпълнен със съмнение.

— Всичко това ми се струва много странно. Предпазителят си е предпазител и когато го поставиш, спусъкът не бива да задейства ударника каквото и да се случи — изтъкнах аз.

— Не, Джери, ти не разбираш… тази пушка е испанска… сега ще ти покажа как работи — каза той.

Рафаел зареди пушката, натисна надолу малкото лостче, насочи дулото навън през прозореца и дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен трясък, селските кучета се разлаяха, Джеки изскочи на вратата на спалнята, решила, че ярарата е избягала от сандъчето си. Рафаел пооправи очилата си и впери поглед в пушката.

— Добре — произнесе с философско спокойствие той, — предпазителят сигурно действа в другото положение.

Той повдигна лостчето, зареди наново пушката, насочи я навън през прозореца и пак дръпна спусъка. Пушката изтрещя за втори път с грохот и селските кучета изпаднаха в истерия.

— Веднага се познава, че пушката е испанска обясних аз на Джеки, — с нея можеш да се застреляш много лесно независимо дали предпазителят е сложен или не.

— Не си прав, Джери, пушката е много добра отвърна възмутеният Рафаел, — според мен вътре нещо е счупено.

— И аз съм убеден, че вътре нещо е счупено — съгласих се аз.

След десетина минути, докато все още спорехме за пушката, на вратата се разнесе оглушително чукане. Озадачени от това почукване в късния час, двамата с Рафаел тръгнахме да разберем кой ни идва на гости. На верандата стояха двама поизплашени парагвайци, облечени в раздърпани зелени униформи и полицейски фуражки, стиснали в ръце стари, ръждясали пушки. Когато и двамата козируваха едновременно, познах представителите на местната полиция. Те ни поздравиха с добър вечер и попитаха дали ние сме стреляли с пушка и ако е така, кого сме убили. Слисаният Рафаел отвърна, че пушката е изгърмяла случайно и че жертви няма. Полицаите запристъпяха смутено с босите си крака в прахта и се мъчеха да се окуражават един друг с погледи. След това обясниха съвсем неуверено, че началникът на полицията ги е изпратил да ни арестуват, като приберат и трупа на нашата жертва. След като нямаше никакъв труп, те не знаеха какво да предприемат по-нататък. Полицаите обясниха откровено, че ще си навлекат гнева на своя началник, ако се върнат без нас, макар и да не сме убили никого. Двамата имаха такъв нещастен и смутен вид от цялата тази бъркотия, че ние с Рафаел ги съжалихме и предложихме да ги придружим до полицейския участък и сами да обясним всичко на началника на полицията. Те ни благодариха трогателно, козируваха безброй много пъти и непрестанно повтаряха:

— Gracias, senor, gracias. 44 44 Благодаря, сеньор, благодаря (исп.). — Бел.прев.

Тръгнахме по обляната от лунната светлина улица на селото. Арестувалите ни полицаи припкаха пред нас и от време на време спираха да ни преведат внимателно покрай някоя локва или разкаляно място. Полицейският участък се намираше на противоположния край на селото. Това беше боядисана с вар барака, състояща се от две стаи, над която се извисяваше голяма палма с разчорлена корона. Нашият ескорт ни въведе в малка стая, единствената мебел на която беше старинно бюро, отрупано с внушителна купчина документи, зад която седеше началникът на полицията — възслаб, смръщен човек, високото обществено положение на когото, личеше по излъсканите му до блясък ботуши и колан. Той бе заел неотдавна този пост и очевидно възнамеряваше да докаже на населението, че нито едно престъпление няма да остане ненаказано. Нашият ескорт козирува, застана малко или повече мирно и започна хорово да докладва случилото се. Техният началник слушаше смръщил изразително вежди. Когато разказаха всичко, той ни огледа изпитателно с присвити очи. След това измъкна с величествен жест един фас иззад ухото си и го запали.