Джералд Даръл - Пияната гора

— Lindo — каза той, — muy lindo bicho.

— Lindo означава „красиво“, нали? — попита Джеки.

— Точно така — отвърна Рафаел. — Защо питаш, Джеки?

— Защото си мисля, че това е много подходящо име за животното.

И така ние нарекохме сърничката Линдо (Красавица). Тя се държеше крайно благоприлично, душеше с интерес всичко в аутовиата, после приближи Джеки и потърка в нея влажното си черно носле. При първия тласък на аутовиата след потеглянето сърничката реши, че този начин на пътуване не й харесва и се хвърли стремително към страничната преграда на нашето превозно средство. Тя се просна върху нея и тъкмо да скочи върху линията, успях да я сграбча за задните крака и да я дръпна обратно вътре. Линдо започна яростно да се съпротивлява, размахваше острите си малки копитца и издаваше продължителни и пронизителни крясъци. Изключително трудно е да се справи човек с изплашена сърничка. Необходимо е да я държите за задните крака, защото рита яростно с тях и може да ви нанесе сериозни наранявания с острите си копитца. От друга страна, задните крака са много нежни, държите ли ги много здраво, има опасност да ги счупите. След около пет изнурителни минути успяхме да усмирим Линдо, след което свалих ризата си и я завих така в нея, че дори да продължаваше да буйства, нямаше да навреди нито на себе си, нито на нас. Видът на увитата в ризата сърничка забавляваше толкова много шофьора, че той едва не обърна аутовиата на един остър завой.

Докато крачехме надолу по пътя към нашата малка къщичка, ние забелязахме с учудване застаналата пред вратата група от около тридесетина души, наобиколили някакъв човек с голям дървен сандък. Човекът и тълпата около него оживено ръкомахаха и разговаряха. На верандата на нашата къща се извисяваше могъщата фигура на Паула, размахала застрашително ръждива пушка към тълпата. Ние си пробихме път през многолюдието и се изкачихме на верандата да разберем какво се е случило. Паула ни посрещна с явно облекчение и започна да ни говори разгорещено нещо на испански. Въртеше очи, мръщеше вежди и без да иска, насочваше пушката подред към всеки един от нас. Въпреки нейното нежелание, успях да изтръгна пушката от ръцете й, докато Рафаел слушаше внимателно нейния разказ. Сутринта сеньорът нали поискал да му намери пушка, за да застреля няколко малки птички за lechuchita, малката кукумявка. Тя прескочила до селото и намерила чудесна пушка за сеньора. На връщане открила този човек (тя посочи с разтреперан показалец човека със сандъка), седнал пред верандата. Той казал, че е донесъл бичо за сеньора. Тя полюбопитствала що за бичо е донесъл, той вдигнал капака на сандъка и Паула видяла с ужас голяма и явно раздразнена ярара. От всички опасни животни, обитаващи Чако, ярарата е най-опасната, една от най-отровните и най-агресивните южноамерикански змии. Без да се поколебае нито за минута, Паула заповядала на човека да отдръпне своя товар на безопасно разстояние от къщата. Тъй като било много топло, човекът отказал да напусне приятната сянка на верандата, но тогава Паула заредила пушката и насила го изгонила. Този малко слабоумен на вид човек естествено се възмутил от такова посрещане. След като проявил такава смелост да залови жива ярара, той очаквал къде-къде по-тържествен и радушен прием, а не някаква си разгневена грамадна жена да го прогони с оръжие в ръка. Застанал отвън, той ругаел Паула, охраняваща входа на къщата. За щастие нашето пристигане тури край на цялата история. Ние изпратихме Паула в кухнята да ни приготви чай, а човекът поканихме вътре.

От подрусването цял следобед на топлото слънце, ярарата бе изпаднала в лошо настроение и едва вдигнах капака на сандъка, за да я погледна, тя подскочи към отвора и се опита яростно да ме нападне. Змията беше съвсем малка и достигаше около осемдесетина сантиметра, но недостатъчния си ръст компенсираше със своята войнственост. С голям труд ми се отдаде да й надяна клуп и да я сграбча зад главата. Змията беше много красива, с пепелявосиво тяло, изпъстрена от главата до опашката с катранено очерни ромбоидни петна, оградени с кремавобели кантове. Върху плоската й стреловидна глава се виждаха две свирепи златисти очи. Успях да я напъхам в плитко сандъче за змии с метална мрежа отгоре. Тя се изтегна между клонки и сухи листа, засъска силно и толкова бързо заразмахва опашка сред листата, че затрака като гърмяща змия. Ако върху сандъчето паднеше и най-малката сянка, тя се хвърляше върху мрежата и забиваше в нея отровните си зъби. Никога не бих повярвал, ако не бях го видял със собствените си очи, тъй като змиите не могат да направят нищо на една съвършено равна повърхност. Тя разтваряше удивително широко уста, преди нападение отмяташе назад глава, за да набере повече сила и забиваше дългите си закривени зъби. Само в разстояние на половин час върху мрежата се появиха няколко златисти капки отрова, като змията не преставаше да напада. Най-сетне, за да избягна някой нещастен случай, се принудих да поставя нова мрежа на сантиметър и половина над първата.