Джералд Даръл - Пияната гора

На петдесетина метра отдясно неочаквано зърнах прегърбената фигура на един броненосец, тръгнал като механична играчка между тревните туфи. От гърдите ми се изтръгна победоносен вик. Смушках хълбоците на коня с пети и той реагира така енергично, че ако не се бях вкопчил по най-недостоен начин за седлото, щях да се търкулна сред кактусите. Конят се понесе в тежък галоп към плячката и белият пясък запръска като фонтани под копитата му. Броненосецът ни чу едва когато доближихме на петнадесетина метра от него — обърна се, подуши набързо въздуха, сви се с поразителна бързина на кълбо и замря на мястото си. Останах разочарован, че оправда своето име на глупаво животно, защото ми се струваше, че ще му мине през главата да се втурне към някой от бодливите храсти. Аз спрях на около десетина метра от него, слязох на земята, завързах коня за една тревна туфа и тръгнах да прибера своя трофей. С учудване открих, че тревата, която от височината на коня ми се струваше ниска, всъщност бе много висока и скриваше напълно броненосеца от погледа ми. Все пак знаех, че се намира недалече, знаех и посоката, затова тръгнах напред. След малко обаче се спрях и се огледах наоколо. Конят ми се намираше доста далече от мене — във всеки случай не повече от десетина метра. Помислих, че съм сбъркал посоката и като проклинах себе си, се върнах обратно, пристъпвайки на зигзаг между храстите. Стигнах отново до коня, но от броненосеца нямаше и следа. Това ме ядоса и обезпокои, реших че малкото животно е избягало, когато съм минавал покрай него. Като мърморех гневно на себе си, аз се метнах на коня и какво беше моето учудване, когато зърнах броненосеца на същото място — на десетина метра от мен. Слязох отново от коня и тръгнах напред, като на всяка крачка се спирах и се оглеждах внимателно около себе си. Когато стигнах до мястото, където вярвах, че се намира броненосецът, започнах да се движа бавно напред-назад и въпреки това на два пъти минах покрай него, без да го забележа. Когато най-сетне взех в ръце тежкия и затоплен от слънцето броненосец, мислено му се извиних за това, че взех неговата тактика за глупава. Аз подкарах коня след Рафаел и индианеца и в течение на два часа огледахме внимателно острова от суха земя. С прилагане на същия прост метод успяхме да заловим още три броненосеца. Тъй като ставаше вече късно, ние се отправихме обратно за в къщи през сенките на дърветата. Когато пресякохме реката от сини цветя, от нея се вдигна с жужене цял облак комари, които връхлетяха върху нас и конете, и така се насмукаха с кръв, че прозрачните им издути коремчета заприличаха на червени японски фенерчета. Когато влязохме в селото, цареше вече пълен мрак. Конете чаткаха уморено с копита по калната улица и край блесналите със зеленикавите светлини на светулките храсти, а прилепите пресичаха пътя ни и издаваха тихи и доволни крясъци.

Джеки седеше на масата и пиеше, а нашият първи броненосец припкаше с важен вид из стаята. Оказа се, че е прекарал занимателно следобеда, като разкъсал телената мрежа на своята клетка и Джеки го зърнала тъкмо когато се пъхал в храстите на хибискусите. След като го заловила отново, тя го пуснала свободно в стаята до нашето завръщане. Докато вечеряхме, ние пуснахме всички броненосци на пода и те задрънкаха и затракаха с нокти като с кастанети. Двамата с Рафаел посветихме останалото време от вечерта в сваляне на телената мрежа от клетката и замяната й с дървени летви. През нощта оставихме клетката във всекидневната, за да се убедим в нейната сигурност. На следната сутрин дървените летви се оказаха малко поразхлабени, но продължаваха да се държат здраво, а свитите на кълбо броненосци спяха спокойно в своята спалня.

След като разреших въпроса с клетката, сметнах, че триивичестите броненосци няма да ми причиняват повече неприятности, тъй като броненосците понасят пленничеството най-леко от всички останали животни. Те живеят щастливо, като се хранят с месо и плодове, при това не са особено придирчиви дали предлаганата храна е прясна, защото в диво състояние ядат и изгнило, и червясало месо. Всички учебници твърдят, че триивичестият броненосец се храни с насекоми и ларви, ето защо реших отначало да давам на нашите животинки естествената им храна, а след това да ги приуча постепенно към някои заместители. Без да скъпим времето си, ние събрахме отвратително разнообразие от местни насекоми и ги предложихме на броненосците. Вместо, както очаквахме, да се нахвърлят радостно върху тях, броненосците явно се уплашиха от червеите, гъсениците и бръмбарите, събрани с такъв голям труд от нас. Всъщност те се отдръпнаха бързо от тях и показаха всички белези на отвращение и погнуса. След този неуспех направих опит с обикновената за броненосците храна по време на пленничество: мляно месо, примесено с мляко. Макар и да изсмукваха част от млякото, те отказваха да се докосват до месото. Броненосците се държаха по този възмутителен начин в продължение на цели три дни, докато се убедих, че ще отслабнат много от глад и ще се видя принуден да ги пусна на свобода. Животът ни се превърна в същински кошмар. По едно или друго време на деня на някого от нас му хрумваше някоя идея и той се втурваше с нова примамка към клетката, само и само да се убеди, че те се отдръпват с отвращение от нея. В края на краищата в резултат на чиста случайност успях да направя смес, която се посрещна с одобрение от тях. Състоеше се от смачкани банани, мляко, мляно месо и сурово яйце, примесено с мозък. Цялата смес приличаше на крайно отблъскваща сцена от автомобилна катастрофа, но броненосците много я харесаха. По време на храна те се втурваха към съда, наобикаляха го от всички страни, блъскаха се, потапяха дълбоко носове в сместа, пръхтяха и душеха, а от време на време някой от тях кихаше силно и изпръскваше останалите.