Джералд Даръл - Пияната гора

След малко гъстата и бодлива растителност внезапно изчезна и ние се озовахме сред огромна затревена поляна, украсена с подредени една след друга редици от огромни палми. Те издигаха мълчаливо разрошените си корони на слънцето и сенките на стволовете им се протягаха по златистата трева като райетата на тигрова кожа. Чифт чернолики ибиси с красиви черни мустаци и канелена сиво-черна перушина се разхождаха по тревата и пъхаха от време навреме дългите си сърповидни клюнове в подгизналата почва. Когато ни забелязаха, те полетяха между палмите с ниски и резки крясъци: „кронк… кронк… аркронк“. Когато стигнахме средата на поляната, забелязахме, че е разделена на две от широка и извита ивица от прекрасни светлосини цветя, прострели се като същинска река. Щом приближихме, открих, че действително това беше поток, но обрасъл толкова гъсто с тези сини водни растения, че водата не се забелязваше. Отгоре я прикриваше синята мъглявина на цветята, а отдолу прозираше блясъкът на гланцирани в зелено преплетени листа. Синият цвят изглеждаше безкрайно чист и нежен, също като че късче небе бе паднало на земята и се загнездило между кафявите стволове на палмите. Ние вкарахме конете в реката. Техните копита разкъсаха растенията и цветята и оставиха след себе си тясна пътечка от блестяща вода. Около нас кръжаха плавно черно-червени водни кончета и прозрачните им крилца проблясваха на слънцето. Когато се добрахме до противоположния бряг и отново навлязохме в сенките на палмовата горичка, аз се обърнах назад и се полюбувах още веднъж на великолепната уличка от сини цветя, пресечена от нашите следи във вид на лента от искряща вода, досущ като мълния, разсякла летния небосклон.

Ние излязохме от горещата сянка на палмите, потънахме отново сред бодливите храсти и обезпокоихме един самотен тукан. С огромен светложълт клюн, сини кръгове около очите, грижливо поддържана черна перушина и бял нагръдник той приличаше на преоблечен във вечерен костюм клоун, забравил да свали грима си. Туканът наблюдаваше нашето приближаване, въртеше глава от една на друга страна и издаваше слаби, хрипливи и свистящи звуци, също като стар и несмазан часовник, който се тъкми да бие. Един от конете изпръхтя силно, туканът се изплаши, затрака с огромния си клюн, издаде странни уплашени и скимтящи крясъци и се пъхна в гъстите клонаци.

Трънливият гъсталак постепенно оредя, сега той растеше на отделни островчета върху светла песъчлива почва, обрасла също с туфи трева и кактуси. Тревата беше почти избеляла от слънцето, а повърхността на почвата покрита с твърда кора, през която копитата на конете пропадаха с меко хрускане. В това царство на избелена от слънцето трева и пясъци единствено зелени бяха кактусите, защото задържаха росата и редкия дъжд благодарение на особеностите в строежа на своето семейство. Съхраняваха ги в месестите си и бодливи клони и живееха от влагата подобно на животни, заспали своя зимен сън и хранещи се с натрупаните през есента мазнини. За разлика от останалите части на околността тук нямаше блата, тъй като това място се извисяваше няколко сантиметра над окръжаващата равнина. Повишението едва се забелязваше, но все пак бе достатъчно да го превърне в сух остров сред блатистата равнина. Всеки участък земя, издигнат дори на петнадесетина сантиметра над равнината, можеше да се вземе за планина сред огромните равнинни простори на Чако. Рафаел и нашият водач си казаха нещо набързо, след което Рафаел побутна коня си и го изравни с моя.

— Тук трябва да намерим tatu — обясни той и очите му засвяткаха възбудено зад очилата. — Сега ще се поотдалечим един от друг и ще се пръснем във верига. Когато видиш tatu, пусни коня в галоп и tatu веднага ще се свие на кълбо.

— Ти смяташ, че няма да побегне?

— Няма. Индианецът казва, че броненосецът спира и се свива на кълбо.

— Звучи ми малко невероятно — възразих недоверчиво аз.

— Това е самата истина, Джери.

— В такъв случай броненосецът е невероятно глупаво животно.

— И индианецът твърди, че е muy estupido 35 35 Много глупав (исп.). — Бел.прев. .

Ние продължихме да яздим тихо, на около петдесетина метра един от друг, като заобикаляхме островчета от бодливи храсти. Не се чуваше нищо друго, освен пронизителното стържене на цикадите, мекото хрускане под копитата на конете и лекото скърцане и дрънчене на кожените и металните части на конската сбруя. Очите ме заболяха от взиране в обгърнатите от маранята храсти пред мен. От един бодлив храст изпърха ято от десетина кукувици гуира и полетяха с резки крясъци напред. С дългите си и красиви опашки те приличаха на малки жълто-кафяви свраки.